Нямаше смисъл да си довършва изречението, защото Халифа вече беше излязъл от стаята.
Лангедок, Франция
Лейла взе кола под наем, очукано „Рено Клио“, спря на отбивката, остави двигателя да работи и се взря през предното стъкло към стените на крепостта Монсегюр високо горе. Остана така още малко, огледа еднообразните сиви стени, високата, подобна на череп скала, върху която крепостта беше кацнала като кораб върху гребена на прииждаща вълна; след това погледна разгънатата на дясната седалка пътна карта, излезе отново на пътя и продължи.
Отне й още двайсет минути да стигне до Кастеломбре. В Тулуза си беше купила два пътеводителя, които се оказаха доста полезни, без тях щеше да й е доста трудно да намери селото Кастеломбре, представляващо няколко къщи и ферми, които дори не фигурираха на картата, и сигурно изобщо нямаше да открие развалините на крепостта на три километра от последната къща и доста встрани по един разбит път. Но даже и с пътеводителите положи доста усилия да стигне до развалините, което включваше изкачване по стръмен черен път, който се виеше главозамайващо из хълмовете, а след това и минаване пеша през две мочурливи поляни, гъсталаци от глогини и огромни чимшири, изкачване по стръмна пътека, която някога сигурно е била поддържана, но сега беше толкова обрасла, че буквално се сливаше със заобикалящата я зеленина. Толкова беше отдалечена тази крепост, толкова скрита от света, че вече си мислеше дали не се е загубила и дали да не се върне обратно по собствените си следи, но в един момент гъсталакът изчезна и Лейла се озова на широка, изрязана дълбоко навътре в хълма тревиста тераса с великолепна гледка към околните възвишения и надолу към пролома на реката. Счупена дървена табелка отляво гласеше „ATEAU DE CASTELOMBRES“.
Който и да беше сринал крепостта, беше си свършил добре работата, защото от нея не беше останало почти нищо, само няколко разхвърляни каменни блока, две срутени стени — по-високата не надвишаваща човешко коляно — и една колона на дупки, полегнала в тревата като повалено дърво. Само едно нещо беше останало от някога явно солидната сграда — великолепна арка в дъното на терасата, много висока, много тясна, обрасла с бръшлян, а острият й като молив връх сякаш чертаеше сиви облаци в небето.
Лейла тръгна към арката, като предположи, че е някаква врата или порта, но когато стигна до нея, разбра, че всъщност представлява остатък от прозорец, изящно конструиран, с ажурни възли и спирали, издялани в камъка, както и дребни каменни цветчета, едвам показващи се тук и там изпод бръшляна. В тази арка имаше нещо непоносимо меланхолично, издигаше се сам-самотна, като око, вперено към хълмовете, и след като я погледа, Лейла се загърна в сакото си, защото от юг внезапно задуха студен вятър, и отиде да разгледа останалите руини.
Каквото и да бяха правили тук, германците не бяха оставили никакви следи от присъствието си и след двайсет минути бродене из крепостта, Лейла се отегчи и пое обратно по пътеката през шубраците. В този момент някъде отпред се чу шумолене и приближаващи се стъпки. Възрастна червендалеста старица се появи на терасата. Беше с ботуши и дебело кафяво палто и носеше в ръка почти пълна с гъби плетена кошница.
— Бонжур — поздрави със силен лангедокски акцент, когато видя Лейла.
Лейла отвърна на поздрава й и от любезност похвали гъбите в кошницата.
— О, добра реколта — усмихна се жената. — Не им е съвсем сезонът, но се намират, ако знае човек къде да търси. Вие испанка ли сте?
— Палестинка.
Жената я погледна леко изненадано.
— На почивка ли?
— Журналистка съм.
— А.
Жената отиде до най-близкия каменен блок, изсипа отгоре му съдържанието на кошницата и започна да оглежда гъбите.
— Сигурно пишете статия за германците — каза след известно мълчание.
Лейла сви рамене и пъхна ръце в джоба на сакото си.
— Вие помните ли ги? — попита.
Жената поклати глава.
— Не много. Тогава съм била петгодишна. Помня, че всичките бяха отседнали в една къща на края на селото и че баща ми ни предупреждаваше да не говорим с тях, да не се приближаваме до крепостта, но освен това…
Тя сви рамене, взе една голяма жълта гъба, помириса я, кимна доволно и я поднесе на Лейла.