— Пачи крак.
Лейла се приближи и вдъхна плътния землист аромат.
— Прекрасна е — каза и просто така попита: — Според вас какво са намерили тука?
Жената изсумтя и остави гъбата обратно в кошницата.
— Изобщо не мисля, че са намерили нещо. Интересна легенда, но истината е, че хората копаят на това място от векове и търсят заровено съкровище. Ако е имало нещо, щели са да го открият много преди германците да дойдат. Поне аз така мисля. Има хора, които не са съгласни.
Чу се далечен тътен на гръмотевица.
— Не сте ли чували за сандъка, който са отнесли? — попита Лейла.
Жената махна пренебрежително с ръка.
— О, чувала съм. Но никога не съм го виждала. А дори да са отнесли някакъв сандък, това не означава, че в него е имало нещо. Може да е бил пълен с камъни, кой знае. Или да е бил празен. Според мен всичко това са бабини деветини. Глупости.
Тя вдигна друга гъба, огледа я, намръщи се и я метна в храсталака.
— Ако искате да пишете за Кастеломбре, напишете за децата.
Лейла се намръщи.
— Какви деца?
— Еврейчетата. Близнаците. Понякога ми се струва, че именно заради тях в селото се говори толкова много за някакви съкровища, сандъци и какво ли още не. За да не се сеща за тях.
Лейла отново се намръщи в недоумение.
— Какви близнаци?
Жената се поколеба, след което остави кошницата и седна на камъка. Отекна още една гръмотевица. Листата на дърветата зашумоляха като пред дъжд.
— Родителите им ги изпратиха тук от Париж — поде тя, загледана в гористите хълмове. — След като германците влязоха в столицата. Платиха на един местен фермер да се грижи за тях. Сигурно са си мислили, че тук на юг, извън окупационната зона ще са в безопасност, нали бяха евреи. Казах ви вече, тогава бях само на пет, но тях ги помня много ясно, особено момичето. Играехме си заедно, макар че тя беше доста по-голяма. На десет или единайсет години. Хана, така се казваше. А брат й беше Исак. — Тя въздъхна и поклати глава. — Ужасна история. Ужасна. — Извърна лице към Лейла. — Германците ги откриха, нали разбирате. Тук в крепостта. Докато си играели. Не бяха направили нищо лошо, бяха просто деца, но за немците нямаше значение. Никой не трябвало да се приближава до развалините. Началникът им — отвратителен човек, зъл — ги докара долу в селото и ги изправи насред улицата. Докато съм жива няма да забравя, как стояха един до друг, уплашени, толкова малки, а онзи крещеше, че ако още някой си позволи да наруши заповедите му, ще свърши като тези еврейски паразити. Така ги нарече. Еврейски паразити. А после ги преби пред всички ни, с голи ръце. Малки деца. Преби ги до безсъзнание. И никой от селото, нито един човек не направи нищо да им помогне. Никой не надигна глас, даже когато ги хвърлиха в камиона и ги откараха.
Жената тъжно поклати глава.
— Исак и Хана, така се казваха. Понякога се чудя какво ли е станало с тях. Сигурно са умрели в газовите камери. За тях трябва да пишете, те са истинската тайна на Кастеломбре, а не разни глупости за заровени съкровища. Ама щом сте от Палестина, това сигурно не ви засяга.
Тя отново зарея поглед към хълмовете, след малко въздъхна, взе си кошницата, погледна към натежалото от оловносиви облаци небе и каза, че трябва да си ходи.
— Радвам се, че се запознахме — рече. — Надявам се да си прекарате останалата част от почивката приятно.
Усмихна се, вдигна ръка за сбогом, пое по терасата, поклащайки кошницата с гъбите в ръка, и изчезна в боровата гора на хълма. Гръмотевицата този път се чу по-близо. Заваля с тежки капки, сякаш самото небе плачеше.
Кайро
— О, горкичкият ми Антон. Горкичкият ми любим Антон. Защо не ни оставиха да умрем заедно? Както трябваше. Защо ме измъчвате така?
Ръката на Инга Грац пропълзя по чаршафа и хвана китката на Халифа. Беше студена, лепкава и учудващо силна. Детективът потръпна отвратен, сякаш някакъв отровен паяк го беше налазил. Но не се отдръпна. Разбираше, че цялото разследване зависи от тази среща и че ако да го държи за ръката окуражаваше старицата да говори, да му разкаже каквото знае, щеше да го понесе, колкото да му беше неприятно.
Минаваше единайсет вечерта. През последните пет часа беше крачил нагоре и надолу по коридора пред стаята на Инга Грац, беше изпушил хиляди цигари, беше превъртал в главата си отново и отново сцената в апартамента и я беше чакал да дойде в съзнание. Когато най-после се свести, лекарите доста резервирано казаха, че била прекалено зле, за да говори, и че било по-добре да изчака до утре сутринта. С несвойствена за него грубост Халифа настоя да я види веднага, заплаши ги, че ако трябва, ще стигне до най-големите шефове, и в крайна сметка те отстъпиха, като му позволиха петнайсет минути разговор, при условие че присъства и медицинска сестра.