— Паразити — мърмореше тя, свивайки и разпускайки пръсти върху китката, му. Гласът й беше равен и неясен, може би от лекарствата, с които я бяха натъпкали. — Трябваше да ги видите. Животни. Всичките. Кръвопийци. Направихме услуга на света. Трябва да сте ни благодарни.
Тя вдигна към Халифа мъртвешки бледото си лице в приглушената светлина на лампата на нощното шкафче. От ноздрите й излизаха две пластмасови тръбички като червеи, изпълзели от дълбините на черепа й. Жената се обърна на другата страна и се разплака. В ръката й беше пъхната още една интравенозна тръба и тя започна да я дърпа. Наложи се сестрата, която стоеше до вратата, да дойде, да освободи ръката й и внимателно да я сложи под одеялото. Настъпи продължително мълчание, в което се чуваше единствено неравномерното и едва доловимо дишане на старицата, а отвън ритмичното капене на някаква чешма в двора на болницата.
— Дитер — изрече накрая едва чуто, почти като шепот, без да поглежда Халифа.
— Моля?
— Това беше истинското име на Пиет. Дитер. Дитер Хот.
На Халифа му отне няколко секунди да направи връзката. Но когато го стори, сведе глава и въздъхна с лека усмивка, но без следа от веселие, просто уморен упрек към себе си. За бога! Хот — това беше прошепнала Хана Шлегел на Гемал преди петнайсет години, докато е умирала на пода на храма в Карнак. Хот, не Тот. През цялото време беше вървял по грешна следа. Колко ли още неща не беше разбрал както трябва; по колко ли още задънени улици беше поел?
— Той е бил… нацист, така ли? — попита.
Жената кимна немощно.
— Всички бяхме нацисти. Гордеехме се, че сме нацисти. Че служим на страната си, на фюрера. Сега никой не го разбира, но той беше добър човек. Велик човек. Щеше да направи света по-добър.
Тя отново обърна към него безпомощния си молещ поглед, но сега Халифа видя дълбоко в него нещо, което досега беше пропуснал — жестокост, безсърдечност, сякаш крехкото й тяло беше само черупка на някакво съвършено различно и зло същество. Стисна зъби, отвратен още повече от лепкавия допир на ръката й.
— Ами Хана Шлегел? — попита. — Той ли я уби? Пиет Янсен — Дитер Хот.
Старицата отново кимна едва доловимо.
— Разбирате ли, тя знаеше кой е. Дойде да го намери. Кръвопийца. Никога не престават да търсят.
Сви устни, извърна поглед към тавана и по тялото й пробягаха тръпки като от електрически ток. Настъпи поредното дълго мълчание, в което тиктакането на часовника на стената звучеше неестествено силно; след това бавно и със запъване заговори отново и разказа всичко, парче по парче, фрагмент по фрагмент, историята на живота си — истинското й име било Елза Фаух, съпруга на Волфганг Фаух, и двамата бивши пазачи в концлагера Равенсбрук — и тази на приятеля им Дитер Хот: какъв е бил, откъде е дошъл, работата му за СС. Халифа я остави да говори по нейния си начин, само от време на време задаваше по някой въпрос или подхвърляше коментар, когато тя изгубеше нишката на разказа, но иначе я слушаше мълчаливо. Всичките подробности за този случай, всички неща, които толкова го бяха измъчвали през последните две седмици, постепенно се наместиха в съзнанието му в ясна и последователна цялост.
— Всички избягахме заедно — говореше тя, без да сваля очи от тавана. — В края на войната. През април 1945-а. Аз, Волфганг, Дитер и Юлиус Шлехтман. Юлиус отиде в Южна Америка, а ние в Египет. Дитер имаше тук връзки, хора, които можеха да ни помогнат.
Още едно парче от мозайката се намести в съзнанието на Халифа.
— Фарук ал Хаким.
Тя кимна.
— Дитер познаваше семейството му. Той тогава беше млад, обикновен държавен служител. Но умен и амбициозен. Имахме много пари, милиони, всичко, което успяхме да докопаме. Платихме на Фарук и той ни помогна да изчезнем. После дойдоха и други. Фарук се погрижи и за тях. Плащахме му всяка година; за да пречи на когото и да било да задава въпроси. Беше доста доволен.
Срещата с началника Махфуз изплува в главата на Халифа. „Казах на Ал Хаким за Янсен, но той отвърна, че не можел да направи нищо. Заяви, че ако го привлечем като обвиняем, ситуацията само ще се влоши. Щяло да вбеси евреите още повече. Това му бяха думите: Ако разследваме Яксен, това ще вбеси евреите още повече.“ Нищо чудно, помисли си. Разследването на Янсен щеше да извади цялата история с нацистите на бял свят, да изложи Египет като рай за убийци и военнопрестъпници, и да лиши Ал Хаким от доста добър страничен доход. По-добре е било да оставят Янсен на мира и да обвинят някой друг за убийството на Шлегел. Та дори този друг да беше съвършено невинен.