— Живяхме добре — говореше старата жена. — Започнахме бизнес, намерихме си нови приятели. По едно време бяхме доста голяма група. Вече никой не остана. Аз, Волфганг, Дитер — ние бяхме последните. Сега съм само аз.
Въздъхна и размърда съсухреното си тяло под завивките, без да пуска ръката на Халифа.
— Но, естествено, винаги трябваше да сме нащрек. Особено след онова, което се случи с Юлиус. Обесиха го, да знаете, мръсните животни. Като цяло се справяхме добре, гледахме си работата. Мислехме, че ще изживеем дните си в мир и спокойствие.
— Докато не пристигна Хана Шлегел — тихо се обади Халифа.
Името накара старицата да направи гримаса, бледите й тънки устни оголиха зъбите и на Халифа за миг му се стори, че вижда не човешко същество, а някакво диво ръмжащо животно, куче или вълк.
— Един бог знае как е открила Дитер — измърмори тя. — Беше толкова предпазлив, беше направил всичко възможно да прикрие следите си. Инсценира смъртта си, преди да напуснем Берлин, остави някои свои лични вещи в трупа, за да изглежда, че е бил убит при руска бомбардировка. Но как иначе, евреите са си такива. Вампири. Винаги на лов, винаги търсещи кръв. Винаги, винаги, винаги.
Беше се развълнувала, мяташе се в леглото, въздухът не й достигаше. Сестрата отново дойде, сложи ръка на сивкавото й чело и се опита да я успокои. Халифа се възползва от възможността да си измъкне ръката. Повече не издържаше на допира й, сякаш контактът с нея го заразяваше, вливаше отрова в кръвта му. Отдръпна стола си назад, далеч от нея, кръстоса крака и я зачака да се успокои.
— Той така и не ни разказа всичко — продължи старицата, след като сестрата я успокои достатъчно. — Нещо станало във Франция, някакви разкопки… така и не разбрахме. Само казваше, че я е изпратил в лагер през 1943-та, и изведнъж, четирийсет и пет години по-късно тя се обажда ей така от някакъв хотел в Луксор и настоява да се срещне с него. Отначало помислихме, че ще го изнудва. Типично за алчните евреи. Но когато се видели, тъпата кучка започнала да крещи за правосъдие и разплата, казала, че има нож и че ще го убие. Той тогава беше на седемдесет, но още беше доста силен. Пребил я както заслужавала, след което я довършил с бастуна си. Поне си е мислел, че я е довършил. След това разбрахме от Фарук, че била още жива. — Старицата изръмжа. — Като хлебарки са. Не можеш да ги изтребиш и това е.
Халифа поклати глава. Не вярваше на ушите си. Не допускаше, че такива неща могат да се говорят толкова хладнокръвно, толкова безстрастно, и то от една дребна старица. „Не мога да го проумея — помисли си. — Всичко свързано с този случай, накъдето и да отида — все едно съм в чужд свят. Проправям си опипом път в тъмна стая, където всичките ми инстинкти и сетива, всичко, което знам и ценя, не означават нищо. Просто не разбирам. Не разбирам нищичко.“
— Ами апартаментът на Хана Шлегел? — успя да попита. — Янсен ли ви накара да го подпалите.
Старицата кимна.
— Обади ни се, обясни какво е станало, предупреди ни, че може да е оставила бележки и подробности как го е намерила. Беше й взел портфейла и вътре намери адреса й. Волфганг се обади на едни познати от бизнеса в Йерусалим. Те се погрижиха за всичко.
Тя затвори очи. Грозните и разкривени пръсти зашариха по края на одеялото.
— Горкият Дитер. След това стана съвсем друг човек. Всички се изплашихме, но на него му се отрази най-зле. Направо беше ужасен. Сигурен беше, че ще дойдат още, ще го откарат в Израел и ще го съдят. Престана да се вижда с хора, сложи си ключалки на всички прозорци, спеше с пистолет до леглото. А след като Фарук умря миналата година, се изплаши още повече, защото вече нямаше кой да ни закриля. От това си докара рак. Наистина го вярвам. Той я уби в Карнак, но дъртата еврейска кучка в крайна сметка му видя сметката. На всички ни видя сметката. Винаги така става. Боклуци. Паразити.
Беше стигнала до края на малкото останали й сили и сестрата, която беше седнала до леглото, се прокашля и почука часовника си в знак, че разпитът трябва да приключва. Халифа кимна и тръгна към вратата, но се обърна отново.