Огромен широкоплещест мъж стоеше на полутъмната площадка, израелец, с грубовато лице с голям нос и пистолет Йерихон, затъкнат заплашително в колана на джинсите му. Неясно защо веднага й стана неприятен, предусети опасност.
— Да?
Мъжът застина на място, вдигнал ръка да почука за пореден път, след което се наведе напред и окото му запълни шпионката.
— Йерусалимска полиция — изръмжа. — Отворете.
Бен Рои потегли веднага щом свърши разговора с Халифа, взе разстоянието от полицейския участък до улица „Наблус“ за по-малко от три минути, като междувременно мина на два червени светофара и на косъм не блъсна възрастен хареди, който беше слязъл от тротоара на улицата, без да се огледа.
Хот, Грац, Шлегел, общността на нацистите бегълци — всичко това беше изключително, изумително. Но в известен смисъл и разочароващо, защото все пак се беше оказало, че египтянинът сам е намерил всички отговори; че собственият му принос, докато попълваше разни незначителни подробности, в крайна сметка не се беше оказал фундаментален за разрешаването на случая.
Но нито удивлението, нито разочарованието го вълнуваха сега, не и след като точно в края на разговора Халифа беше изстрелял последния си куршум: за Лейла ал Мадани и писмото, с което Хот я беше помолил да го свърже с Ал Мулатам. Е, сега вече го движеше само адреналинът, чистият свиреп адреналин на боксьора, който след месеци тренировки най-после е излязъл на ринга, за да се сблъска с дълго очакван противник.
Винаги си беше давал сметка, че все някога ще се конфронтира с нея. Или поне си го беше мислил през последната година, откакто прочете статията й. Не намираше ясна причина за фикс идеята си спрямо нея, никакво разумно обяснение защо от нея получаваше такива спазми в стомаха. Разбира се, ако се вгледаше отблизо, наистина отблизо — а той не правеше почти нищо друго през последните дванайсет месеца, — можеше да се доловят улики, едва видими дефекти в тъканта на живота и работата й, като например интервютата, които вземаше (от почти всеки атентатор-самоубиец, за бога, почти всеки шибан атентатор-самоубиец!). Но нищо явно. Нищо уличаващо. Нищо, което да породи тази степен на подозрителност и ненавист, които хранеше спрямо нея. Знаеше само, че с една своя статия се беше запечатала неизличимо в съзнанието му като осезаемо човешко звено към мъжа, убил любимата му Галия, и затова никога не се беше съмнявал, че един ден пътищата им ще се пресекат. Неочакваното беше, че се случи по повод на това разследване. А може и да не беше толкова неочаквано. Може би именно тази беше причината изобщо да се почувства съпричастен към това разследване — подсъзнателната увереност, че то ще отключи нещата, че е брънката, която най-накрая ще ги събере. Не знаеше, а и не го интересуваше. Важното бе само, че сега, след година на наблюдаване, чакане, разследване, проследяване, вманиачаване и спазми в корема, беше дошъл моментът да се срещне с нея лице в лице, да я погледне в очите и да види какво има в тях.
— Хайде — повтори и за пореден път тресна вратата с юмрук. — Отваряйте.
— Да ви видя документите — чу гласа й от другата страна.
Бен Рои изръмжа, бръкна в джоба си и лепна полицейската си карта на шпионката. Настъпи дълга пауза, доста по-дълга, отколкото й беше необходимо да прочете какво пише на нея, като че ли умишлено го караше да чака и подчертаваше факта, че изобщо не я е страх от него. Накрая превъртя ключа и вратата се отвори.
— За мен винаги е удоволствие да приветствам израелската национална полиция — каза Лейла, подсушавайки косата си с кърпата.
Беше по-дребна, отколкото очакваше, по-слаба, в малките й гърди и тесните й бедра имаше нещо почти юношеско, подробности, които не личаха на снимките, които бе правил от паркираната си срещу апартамента кола нощ след нощ, докато бе гледал към прозореца й и я бе наблюдавал да влиза и излиза. Но имаше и някаква жилавост, твърдост, особено в смарагдовозелените й очи; в начина, по който го гледаше, без да мига, невпечатлена нито от височината му, нито от факта, че може да я сграбчи и да я разтърси с една ръка.
— Е? — попита тя.
Беше толкова погълнат от незначителните подробности във вида й, че не реагира на въпроса моментално, затова се наложи тя да му го повтори.
— Е?
Той тръсна глава.
— Имам някои въпроси към вас — отвърна и пристъпи напред с явното намерение да влезе в апартамента.