Кимна му в знак да се отмести от вратата и тръгна да я затваря. На половината разстояние се обърна към него. Телефонът продължаваше да звъни.
— За протокола ще добавя, че нямам абсолютно никаква представа нито кой е Ал Мулатам, нито къде се намира, нито как да го намеря. Сигурна съм, че това няма да ви спре да идвате тук и да ме тормозите, но реших все пак да го спомена, просто заради безкрайно малката вероятност да го проумеете.
В кабинета телефонният секретар се включи и тенекиеният запис на гласа й отекна из апартамента: „Точно сега не мога да вдигна телефона. Оставете съобщение и ще се свържа с вас“.
— А сега една лична забележка — добави Лейла. — Не знам що за афтършейв употребявате, но е отвратителен. Пробвайте някой друг.
Бен Рои присви очи. Зад гърба й се чу силно бипкане и друг плътен и сериозен глас се разнесе в хола.
— Лейла! Магнус Топинг съм. Реших да ти звънна да видя как си и да ти кажа… ъъ… ами, че ми беше страшно приятно да се запознаем. Освен това, докато беше тук, забравих да ти спомена един интересен факт за статията, която пишеш. Този германски археолог, който е копал в Кастеломбре, Дитер Хот — явно е имал ципи между пръстите на краката. Реших, че може да ти е интересно, като пикантна подробност. Както и да е, звънни ми ако искаш. Всичко най-хубаво.
Още едно бипкане и тишина.
Лейла погледна нагоре към Бен Рои, Бен Рои погледна надолу към Лейла. Последвалата пауза продължи само част от секундата, след което израелецът изръмжа и бутна вратата, за да влезе в апартамента. Лейла обаче беше по-бърза от него. Вратата се тресна пред лицето му; ключът се превъртя и се чуха приглушени бягащи стъпки.
— Мръсна лъжкиня! — изкрещя той.
Измъкна йерихона си от колана, отстъпи и се хвърли срещу вратата. Тя удържа. Хвърли се отново, този път се засили повече. Чу се пропукване, но вратата отново устоя.
— Мръсна арабска лъжкиня!
Третия път се втурна с мучене като ранен бик. И вратата поддаде. Залитна, успя да си възстанови равновесието и диво се огледа наоколо. Чантата и мобилният й телефон лежаха на дивана. От нея нямаше никаква следа. Изтича в кабинета, в спалнята — никой. В банята видя бетонните стълби нагоре и отворената капандура за покрива. Взе ги по три наведнъж, изскочи на покрива под безкрайното бяло небе отгоре и ширналия се в краката му град. Нищо. Понечи да се върне с мисълта, че сигурно не я е видял скрита в апартамента, но в същия момент чу клаксон на улицата отдолу, приближи се до ръба и като сграбчи ръждясалия парапет, погледна към улица „Наблус“. Видя я моментално. Тичаше сред минаващите коли, прекалено далеч, за да има какъвто и да е шанс да я настигне.
— Шибана кучка! — изкрещя в безсилието си. — Шибана лъжлива кучка!
И да го чу, не реагира, само се затича по-бързо, пресече улица „Сюлейман“ и изчезна в тълпата покрай входа към Дамаската порта. Той остана загледан след нея, изпсува, извади мобилния си телефон и набра един номер.
— Дежурният? Бен Рои е. Искам незабавно залавяне на Лейла ал Мадани. Същата Лейла ал Мадани. Да, журналистката. Най-висок приоритет. Тя е някъде в стария град. Повтарям, най-висок приоритет.
Луксор
— Седем и половина, най-късно осем. Веднага щом свърша тук. И аз те обичам. Повече от всичко на света.
Халифа докосна телефона с устни и лепна няколко звучни целувки, сякаш беше устата на жена му, а не някаква студена безлична пластмаса. Остана така малко, каза едно последно „обичам те“, затвори и се загледа със зачервени и подпухнали от умора очи в статуетката на Хор, която беше купил в Кайро.
Почти беше приключил, слава богу. Беше запознал Бен Рои с цялата информация. Сега му оставаше само да напише на машината доклад за началника Хасани и да задвижи някои бюрократични колела — да уреди артефактите в мазето на Янсен да бъдат пренесени в Луксор; да попълни молбата за посмъртна реабилитация на Мохамед Гемал, — след което можеше да си измие ръцете от този проклет случай и да се върне към някакво подобие на нормален живот.
Отпуска, това искаше. Малко време само със семейството си, далеч от мислите за смърт, убийства и омраза. Можеха да отидат до Асуан, да погостуват на приятеля му Шаабан, който работеше там в хотела „Старият Катаракт“ или да се разходят за няколко дни и до Хургада, нещо, за което мечтаеха от години, но така и не намираха време да осъществят. Да, точно така щеше да направи: да заведе семейството си на море. Не можеха да си го позволят, но майната му. Щеше да изнамери отнякъде малко пари. Усмихна се при мисълта за физиономиите на Али и Бата, като им каже за пътешествието; след това въздъхна, запали цигара и се наведе над бюрото си.