„Арминий. Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек.“
Сейф в банка, стар приятел.
— По дяволите — прошепна и на лицето му се изписа заинтригувано и объркано изражение, отчасти въодушевление, отчасти неохота.
Поколеба се. Но след това се наведе и вдигна телефона.
Разбра на второто обаждане. Александрийската банка. Клонът в Луксор, сейф на името на господин Арминий.
— Мамка му.
Йерусалим
— Ялла, ялла. Хайде, хайде. Къде си, мътните те взели?
Лейла си погледна часовника с пълното съзнание, че с всяка изминала минута израелците затягат обръча около нея, след което отстъпи в сенките около Църквата на Божи гроб и й се стори, че биенето на сърцето й резонира в сградата, сякаш някой удря по основите й с тежък чук.
Нямаше представа как детективът беше разбрал за писмото, за молбата за връзка с Ал Мулатам, за Дитер Хот, за всичко. На този етап нямаше никакво значение. Но онова, което разбра — още в момента, когато за пръв път кръстоса поглед с неговия, — беше, че той е опасен, по-опасен от всеки друг израелец, с когото си беше имала работа, освен може би Хар Цион. Затова го беше излъгала. Затова беше побягнала (забелязвайки междувременно паркираното отвън очукано бяло беемве, същото, което толкова нощи беше виждала да я следи пред дома й). Затова беше дошла да намери възрастния евреин, да се хване за тази последна отчаяна възможност да хвърли някаква светлина върху намереното от Уилям дьо Релинкур под основите на църквата. Беше изстрел напосоки. Старецът сигурно беше луд или сенилен. Най-вероятно и двете. Но той беше последната сламка. Трябваше да разбере какво става. Да си осигури поне минимално предимство в залога…
— Хайде — изсъска и удари с юмрук черната влажна колона. — Моля те! Къде си, мътните те взели?
Изминаха още двайсет минути — бавни, мъчителни минути, китайско мъчение за опънатите й нерви — и вече почти се беше отказала, когато в другия край на църквата най-после чу звука, който така отчаяно очакваше — далечното ритмично почукване на бастун.
Старецът влезе с куцукане в ротондата и както го беше видяла и преди, се отправи към покрития купол на едикулата. Извади от палтото си ярмулка и малко Петокнижие и започна да се моли. Тялото му се накланяше напред и назад с отсечения дрезгав шепот на молитвата, издигаща се към купола като шумолящи на вятъра листа. Остана на мястото си, докато свърши, наблюдаваше го, чакаше; и след като той прибра ярмулката и книгата, излезе от сенките, хвърляйки тревожен поглед към входа на църквата, приближи се до него и внимателно го докосна по лакътя.
— Извинете.
Старецът се обърна тромаво като играчка с почти износен механизъм.
— Може ли да поговоря с вас за един човек на име Уилям дьо Релинкур? Един от свещениците тук ми каза, че сигурно знаете нещо за него.
Отблизо изглеждаше още по-стар, тялото му беше разкривено и приведено, лицето му толкова набръчкано, че още една вдлъбнатина сякаш щеше да го разпилее на парчета. Миришеше неприятно, на мръсни дрехи и нещо друго, по-дълбоко, по-примитивно — на бедност, провал, разложение. Само очите му бяха различни, защото макар и пожълтели и зачервени, бяха живи и свидетелстваха, че в отиващото си тяло се крие запазено съзнание.
— Няма да ви отнемам много време — добави тя и хвърли пореден тревожен поглед към входа. — Само минутка. Най-много пет.
Евреинът не каза нищо, само продължи да я гледа с полуотворена уста, като прорез в парче овехтяла кожа. Настъпи неловко мълчание, нарушавано само от хвърчащите високо горе под купола на ротондата гълъби; след това старецът поклати глава, изръмжа, обърна се и тръгна нанякъде. Лейла реши, че не иска да говори с нея, и сърцето й се сви. За нейна изненада и облекчение обаче, вместо да поеме към изхода, старецът докуцука до пейката, на която преди четири дни тя беше седяла с отец Сергии. Отпусна се на нея и й махна да дойде.
— Вие сте онази арабка, нали? — попита, след като се намести и се облегна на бастуна си. Гласът му беше дрезгав и накъсан, сякаш през лоша телефонна линия. — Журналистката.
Тя призна, че, да, била журналистка.