Той кимна.
— Чел съм статиите ви. Мръсотия, лъжи, двойни стандарти, антисемитизъм. Отвращават ме. Отвращавате ме. — Извърна глава към нея, но след това отново заби очи в пода. — Макар че ако трябва да съм честен, много повече се отвращавам от себе си. Моето онеш олам, моето вечно наказание: да живея в свят, където единствените хора, които искат да чуят думите ми, са тези, на които най-малко искам да ги кажа.
Усмихна се леко, но в изражението му нямаше и капка веселост. Наведе се и разбута с бастуна колонията от мравки покрай една пукнатина между плочите на пода.
— Шейсет години се опитвам да им кажа. Писах писма, уговарях срещи. Но не пожелаха да ме чуят. А и защо да ме слушат след всичко, което направих? Може би, ако имах какво да им покажа… но нямам. Само думата си. И те не искат да я чуят. Не и след това, което направих. Затова сигурно трябва да съм благодарен за вашия интерес. Макар да се съмнявам, че изобщо ще ми повярвате. Не и без доказателство. А аз нямам доказателство. Нямам снимки, нямам карти, нищо. Безнадеждна работа. Всичко остана у Хот.
Лейла тъкмо се канеше да прекъсне този досаден монолог и да върне разговора към Уилям дьо Релинкур, притеснена от мисълта, че всеки момент отряд от израелски командоси ще нахлуе в църквата и ще я арестува. Но последното изречение я накара да си затвори устата. Извърна се на пейката и страхът й моментално отстъпи място на наточено като лазерен лъч внимание към името, което старецът току-що беше изрекъл.
— Познавахте ли Дитер Хот?
— Хмм? — Старецът продължаваше да ръчка мравките с бастуна си. — О, да. Работих за него. В Египет, в Александрия. Бях специалист по разчитане на надписи.
„В един момент Хот прави разкопки в Египет близо до Александрия; в следващия хуква с всичка сила към Берлин за среща с Химлер.“ Стомахът на Лейла се сви, защото си припомни думите на Жан-Мишел Дюпон. Той знае нещо, помисли си. Господи, той знае нещо. Освен ако…
— Мислех, че Хот е бил антисемит. Защо ще…
— Вземе някой като мен ли? — Устата на стареца отново се изкриви в жалко подобие на усмивка и пръстите му стиснаха дръжката на бастуна. — Защото не знаеше, че съм евреин, разбира се. Никой не знаеше. И никога не заподозряха. И как иначе, след като аз бях най-големият антисемит от цялата шайка?
Той въздъхна дълбоко, като пробит балон, облегна се на колоната зад скамейката и впери поглед в купола отгоре.
— Излъгах ги всичките. Всичките. Много бях умен. Ходех на събиранията им, пеех песните им, участвах в изгарянето на книги. Идеалното нацистче. И знаете ли за какво? — Той потръпна. — Защото обичах историята. Исках да бъда археолог. Представяте ли си? Изтръгнах собственото си сърце, защото исках да копая дупки в земята. А като евреин не можех да получа необходимото образование, не и в онези дни. Затова престанах да бъда евреин и станах един от тях. Смених си името, извадих си фалшиви документи, влязох в нацистката партия. Предадох всичко. Защото исках да копая дупки в земята. Нищо чудно, че никой не иска да ме чуе. Евреин, обърнал гръб на собствения си народ. Мосер. Нищо чудно.
Старецът я погледна с навлажнени очи и отново отклони поглед. Лейла виждаше, че е разстроен, че трябва да пипа внимателно. Но нямаше време, просто нямаше време.
— Какво стана в Александрия? — попита в безуспешен опит да прикрие нервността си. — Какво имахте предвид, като казахте, че не разполагате с никакви снимки и карти?
Той не отговори, само продължи да гледа плътния като дебело златно въже слънчев лъч откъм оберлихта на върха на купола. Лейла замълча, след което инстинктивно, без да предполага, че ще постигне нещо, добави:
— Знам какво е. Да лъжеш. Самотата. Разбирам. С вас сме еднакви. Моля ви, помогнете ми. Моля ви.
Някъде отзад се чуха викове и тропащи крака. Лейла се стресна и се обърна. Двама сирийски монаси якобити бързаха за молитва с развети като криле черни раса и тя веднага се обърна отново към стареца. Той гледаше право в нея. Погледът му я пронизваше, а долната му устна трепереше леко. Настъпи поредното непоносимо мълчание.
— Девети ноември. — Едва го чу.
— Моля?
— Тогава го открихме. На девети ноември.
Гласът му беше толкова тих, че се наложи Лейла да се наведе, за да го чува.
— Шестнайсет години след деня, в който Картър откри Тутанкамон. Иронично, като си помисли човек: двете най-велики находки в историята на археологията, направени на една и съща дата. Въпреки че нашата беше по-важната. И най-важната и до ден-днешен. Почти си струваше всичките лъжи и предателството, само и само че бях там.