Халифа гледа с присвити очи последната снимка почти минута, цигарата догоря незабелязана между пръстите му. След това се наведе, разрови снимките; които вече беше разгледал, и извади онази на триумфалната арка с изобразяващия седемраменния светилник фриз. Сложи двете снимки една до друга, сравни ги, светилника на фриза и светилника от разкопките. Бяха еднакви.
Странната среща в синагогата в Кайро изплува в паметта му. „Нарича се менора… Светилникът на Бога. Символ с голяма мощ за моя народ. Символът. Знакът на знаците.“
Продължи да гледа двете снимки, местейки поглед от едната на другата; след което бавно се изправи и отиде до вратата. Заместник-директорката го чакаше отвън.
— Всичко наред ли е? — попита го тя.
— Да. Да. Просто се чудех… дали е възможно да изпратя оттук факс до Йерусалим?
Йерусалим
Лейла подпря глава на стената на арестантската килия, сви колене до гърдите си и обхвана глезените си с ръце. Пикаеше й се. Погледна алуминиевата тоалетна чиния без капак в ъгъла на килията. Устоя на изкушението да я използва. Знаеше, че я наблюдават, и не искаше да им доставя удоволствието да я видят разголена по този начин. В крайна сметка щеше да й се наложи, но засега още можеше да стиска. Въздъхна и стисна бедрата си, опитвайки се да не обръща внимание на зловещия сляп правоъгълник от еднопосочно стъкло на стоманената врата отсреща. Бяха я прибрали в мига, в който излезе от Църквата на Божи гроб, преди четири часа, цял отряд, включително детективът, който я беше разпитвал пред апартамента й — с пистолет до главата, проснаха я на земята, сложиха й белезници. Не се беше съпротивлявала, знаеше, че само ще си утежни положението. В участъка я оставиха да се поизпържи малко, след което я разпитаха — два часа, само тя и детективът. Този път беше играла с открити карти, каза му всичко: за Уилям дьо Релинкур, Кастеломбре, Дитер Хот, Менората — всичко, което беше открила през последните дни. Не защото се уплаши — въпреки че определено не беше спокойна, заради начина, по който я гледаше, погледът му сякаш пробиваше черепа и мозъка й и провиждаше най-тайните й мисли. Той вече знаеше за светилника; всичко останало разбра, като прегледа записките й и се свърза с хората, с които беше говорила. Увъртането щеше да е загуба на време. Сега единствената й слаба надежда беше той да осъзнае колко е важно, че Менората е била открита, както и страшния ефект, който би имала, ако попадне не, у когото трябва. А също и да приеме предложението, което му беше направила точно в края на разпита.
— Имаш нужда от мен — беше казала, гледайки го в очите. — На мен изобщо не ми пука за Менората. Но се безпокоя какво ще стане, ако някой като Ал Мулатам се добере до нея. Трябва да ми позволиш да ти помогна. Защото ако Ал Мулатам стигне пръв до нея…
Съмняваше се, че го е убедила, но при тези обстоятелства нямаше какво друго да направи. Колелата се бяха завъртели. Но дали щеше да продължи да играе някаква роля във всичко това — само Господ в дълбокото синьо море знаеше, както обичаше да казва баща й. Можеше само да седи и да чака.
Стисна още по-силно бедрата си, подпря чело на коленете си, затвори очи и екранът в главата й се изпълни с тревожния и нежелан образ на златна менора, от чиито рамена незнайно защо излизаха не лъчи светлина, а плътни струи лепкава червена кръв.
От другата страна на вратата Бен Рои я гледаше през еднопосочното стъкло и из главата му се въртяха всякакви хаотични мисли. Менората, Ал Мулатам, статията във вестника, Галия, афтършейвът — всичко бушуваше като ураган, появяваше се, изчезваше, оплиташе се, разпадаше се. Само едно оставаше постоянно и ясно, застанало непоклатимо в центъра на водовъртежа като самотна секвоя в окото на ураган, и то беше следното: Менората може да ми помогне.