Не знаеше как. Още не. Нямаше никакъв ясен план. Знаеше само, че това някак е възможността, която чакаше от толкова време, ако не да върне любимата си Галия, то поне да отмъсти за нея. Светилникът щеше да бъде неговото оръжие. И неговата примамка. Да, точно така щеше да я използва. Като примамка. Да подмами убиеца на любимата си. Да отведе Ал Мулатам при него.
Отпи от манерката, пое по коридора, а като влезе в кабинета си, заключи вратата, седна на бюрото си и извади страниците, които египтянинът му беше изпратил по факса.
— Мили Боже — измърмори, както го беше сторил и първия път. — Мили всемогъщи Боже.
Впери поглед в тях, разтреперан от мащаба на всичко това, след което ги остави, вдигна телефона и набра пет цифри. От другата страна вдигнаха.
— Шалом — каза, опитвайки се да говори тихо, опипвайки сребърната менора на врата си. — Можеш ли да говориш? Излезе нещо много важно и мисля, че трябва да го знаеш.
Йерусалим
В сърцето на еврейския квартал в стария град, в южния край на Кардото е изложена на показ под дебело плексигласово покритие златна менора — шест изящни рамена, извиващи се настрани от централния ствол, три от едната страна и три от другата, издигаща се като дърво върху стъпаловиден осмоъгълен постамент. Надписът отпред обяснява, че това е точно копие на оригиналната Менора, истинската Менора, Менората, изработена от великия златар Веселиил, първото такова копие, изковано от падането на Храма преди две хиляди години.
Когато денят избледня и нощта бавно се спусна наоколо, Хар Цион застана пред тази репродукция, отметна глава и гръмко се разсмя. Плътен, продължителен, радостен и доволен смях, смях, който си мислеше, че ще е последният в живота му. Едва миналата вечер се беше молил за знак, за някакво потвърждение, че това, което върши, е правилно, че всичката кръв и ужасите са необходими. И той беше дошъл. Ясен, отчетлив, недвусмислен. Истинската Менора. След всички тези векове. И бе разкрита на него. На него, измежду всички останали. Не можеше да спре да се смее. Телохранителят му Ави се приближи зад него.
— Какво ще правим?
Хар Цион вдигна облечената си в ръкавица ръка и докосна с пръст плексигласовото покритие. Смехът му постепенно утихна.
— Нищо. Още нищо. Ще чакаме. Ще наблюдаваме. Те не знаят, че ние знаем. Още не знаят.
Ави поклати глава.
— Не мога да повярвам. Направо не мога да повярвам.
— Всички са казвали така, Ави, всички, призовани от Господ. Авраам, Мойсей, Илия, Йона — всички отначало са се усъмнили. Но това е неговият глас. Той ни разкри това велико нещо. А Той нямаше да го разкрие, ако не искаше то да дойде при нас. Това е знакът. Това е времето. Благословени сме, защото ще доживеем да видим Храма отново издигнат.
Разкърши рамене, кожата му се беше опънала под ризата, и се приближи още повече до покритието. Кой би си го помислил? Кой би си го представил? Но той винаги беше знаел. Той беше избраният. Спасителят на своя народ. И сега трябваше само да чака и да наблюдава. Нека Бен-Рои я намери. И тогава, като я намери…
— Благодаря ти, Всемогъщи — прошепна. — Няма да те подведа. Ани мавтиях. Обещавам. Няма да те подведа.
Луксор
— Дължиш ми петнайсет лири. Искаш ли още една?
Халифа допи чая си, изправи се и затвори таблата в знак, че, не иска да играе повече.
— Страхливец — ухили се Джинджър и дръпна от наргилето си.
— Такъв съм, такъв ще си остана — съгласи се Халифа, отвори портфейла си и отброи загубата. — Въпреки че в момента изобщо не ме е страх да играя с теб. Повече ме е страх от Зейнаб. Сготвила е вечеря, а аз й обещах, че до осем ще се прибера.
Приятелят му издиша гъст облак дим с аромат на ябълка, изпружи палец и го натисна в масата, жест, който означаваше, че според него Халифа е мъж под чехъл. Компанията в чайната се разсмя. Верността на детектива към жена му беше пословична и често ставаше обект на закачки.
— Инспектор Петел без гребен трябва да се прибира у дома! — извика един.
— Него го бият с катеричка! — обади се друг.
— Денем полицейски ротвайлер — пропя трети, — нощем…
— Мишката на Зейнаб! — креснаха в хор всички и започнаха шеговито да цвърчат като мишки.
Халифа се разсмя. Тези добронамерени закачки никога не го бяха притеснявали, а специално тази вечер дори му доставяха удоволствие, тъй като бележеха завръщането му към нормалния живот след вълненията през последните две седмици. Даде на Джинджър спечеленото — не помнеше откога не беше печелил срещу него на табла, — каза на всички да ходят да се удавят в Нил, взе двата найлонови плика, които беше подпрял на стола си, и излезе от чайната, сподирен от дружното цвърчене, което в един момент се разми в общата суматоха на вечерния сук.