Беше му хубаво. Не се беше чувствал толкова добре от цяла вечност, сякаш беше свалил от плещите си непосилен товар. Беше предал окончателния си доклад на Хасани, беше изпратил всичко за менората на израелците — да правят с тях каквото си искат, и сега се прибираше у дома при Зейнаб и децата с чанта, пълна с брошури за почивки на курорта Хургада на Червено море. Имаше само една тъжна нотка: когато помоли Хасани да изпрати копие от доклада по случая на началника Махфуз, шефът му го беше уведомил, че възрастният човек е починал предишната вечер. Новината го беше натъжила, макар и не непоносимо. Както беше казал самият Махфуз, поне беше умрял със знанието, че в крайна сметка е направил това, което трябва.
Спря, за да поздрави продавача на тениски на улица „Мандур“, дебел, доста късоглед мъж, чийто навик да преследва по улицата евентуалните купувачи и да възхвалява качествата на одеждите си само по себе си беше истинска туристическа атракция, след което продължи по пътя си, размахваше торбите в ръцете си, мислеше си за плажове, за вълни и за най-хубавото — Зейнаб по бански костюм — боже, каква красота! Не усети кога е стигнал до сивия си блок, един от многото в северната част на града.
Спря, за да допуши цигарата си, изкачи стълбите до четвъртия етаж и възможно най-тихо пъхна ключа в бравата на апартамента. Не отвори веднага. Вместо това си събу обувките, клекна, разрови едната найлонова торба, извади първо чифт евтини гумени плавници, нахлузи ги върху чорапите, след това извади плувна маска и шнорхел и си ги сложи. Едва тогава влезе, едвам сдържащ радостта си от шегата, която щеше да изиграе.
— Ейасъм — извика, почти неразбираемо заради стърчащия от устата му шнорхел. — Дойдоси!
Никакъв отговор. Влезе в коридора и се зачуди къде са всички.
— Дойдооси! — повтори по-високо. — Воолазъ илее на повъъностъ!
Пак никакъв отговор. Надникна в кухнята — празна, след това заобиколи фонтана в антрето, шляпайки с плавниците като патица, и се запъти към хола в дъното, като внезапно му хрумна, че може би домашните му си правят някаква шега с него. Голям смях щеше да падне! Вратата на хола беше открехната, той спря, за да избърше замъглената маска, бутна вратата и влезе с движения, които според него наподобяваха плуване под вода.
— Уа, тук долу е страхотно и има риба и…
Думите му увиснаха във въздуха. Зейнаб, Али и Бата седяха на дивана с пребледнели и уплашени лица. Срещу тях, единият седнал, другият прав, имаше двама мъже в сиви костюми, сакото на правия беше разкопчано и разкриваше невъзможните да се сбъркат очертания на пистолет „Хеклер и Кох“. Джихаз Амн ал Даула. Никакво съмнение. Държавната служба за безопасност.
— Татко! — Али скочи от дивана и се хвърли към него с мокри очи. — Искат да те отведат, татко! Някой искал да говори с теб. Ще те пратят в затвора.
Халифа свали маската и шнорхела и погледна уплашената Зейнаб.
— Какво става? — попита с възможно най-спокоен глас, за да не тревожи семейството си.
Седналият мъж по-възрастният и вероятно началникът — се изправи.
— Както ви каза малкият, един човек иска да ви зададе няколко въпроса. Трябва да дойдете с нас. Веднага. Без обсъждане.
Той погледна спътника си и двамата се усмихнаха.
— Въпреки че сигурно ще искате да си махнете плавниците. Мисля, че там, където отиваме, няма да ви трябват.
В отбивката от другата страна на улицата чакаше лимузина — елегантна, черна, със затъмнени прозорци; не разбираше как не я беше забелязал преди малко. Придружен от двамата мъже, влезе в нея, по-младият седна отзад до него, а по-възрастният отпред. Трети мъж в същия униформен сив, шит по поръчка костюм и военна подстрижка седеше зад волана. Още преди да затворят вратите, той запали двигателя и колата потегли по неравния асфалт с плавната хищническа грация на бягаща пантера.
Халифа попита какво става, накъде го водят и има ли всичко това нещо общо с Пиет Янсен и Фарук ал Хаким, както подозираше. Мъжете не казаха нищо, само се взираха пред себе си с непроницаемата, заплашителна безизразност на професионални екзекутори. След няколко минути се отказа да общува, запали цигара, загледа се през прозореца и се прокле за наивността си, за това, че си беше въобразил, че може да разобличи някой толкова могъщ като Ал Хаким и да му се размине безнаказано. Джихаз винаги се грижеха за своите. И винаги наказваха онези, които им препречваха пътя. Господи, как можа да бъде толкова наивен? Оранжевото огънче на клеопатрата описваше криви отражения по тъмното стъкло, защото ръката му трепереше.