Първо потеглиха към центъра на Луксор, както предположи, към някоя от многобройните правителствени сгради, скупчени в сърцето на града. Когато подминаха луксорския затвор обаче — и това само засили опасенията му, — свиха по един страничен път и продължиха на изток към летището. Отново попита къде го водят и те отново не му отговориха. Мълчанието стегна гърдите му като клуп на бесило. Стана му трудно да диша.
На летището бариерата се отвори без никакви въпроси, минаха през паркинга и поеха към пистите. Шофьорът натисна газта до дупка, скоростомерът се закова на 150 километра в час и колата се понесе по гладкия асфалт към далечния край на пистата, където спря до един „Лиър“, чиито два двигателя вече работеха. Докато го изкарваха от колата, попита за трети път, вече отчаяно, какво става, къде го водят и какво ще стане с него. Двамата агенти отново не отговориха, само го поведоха по стълбичката, вкараха го в пътническия салон, настаниха го на коженото кресло и му посочиха да си затегне колана.
Вратата се затвори, към пилотската кабина последваха инструкции и самолетът се устреми по пистата. Забави за малко, сякаш да набере сила, след което ускори и плавно се издигна във въздуха. Халифа се загледа в светлините на бавно отдалечаващото се отдолу летище, след което се облегна и впери поглед в тавана на самолета. Чу зад себе си, че единият агент говори тихо по мобилния си телефон.
За своя най-голяма изненада, като се имаха предвид обстоятелствата, трябва да беше задрямал, защото в следващия момент усети, че някой го разтърсва за рамото и му казва да става. Тромаво разкопча колана и се изправи. Отново бяха на земята. За миг си помисли, че само е сънувал излитането и че все още са в Луксор. Но когато го поведоха по стълбичката и по пистата, осъзна, че не е сънувал, защото това летище беше малко, съвсем различно разположено и във въздуха се носеше непозната миризма, която първоначално не можа да определи, но след това осъзна, че мирише на разлагащи се водорасли. Море. Къде, по дяволите?… Погледна си часовника. Не беше Хургада със сигурност, бяха летели дълго, повече от петдесет минути. Александрия? Порт Саид? Дотам пък не беше чак толкова близо. Къде тогава? Шарм ел Шейх. Да, възможно беше да е Шарм ел Шейх Или пък Тава. Да, Шарм ел Шейх или Тава, въпреки че изобщо не можеше да си представи какво, по дяволите, правят на Синайския полуостров. Но където и да се намираха, очевидно не това беше крайната им цел, защото от другата страна на лиъра ги чакаше хеликоптер „Чинук СН–47“, разперен на пистата като гигантска богомолка. Веднага щом се качиха и затегнаха коланите си, перките му оживяха и отново се издигнаха във въздуха. Направиха завой над летището и поеха в нощта.
— Господ да ми е на помощ — прошепна Халифа, припомняйки си всички истории, които беше чувал как Джихаз изхвърляли хора от хеликоптери в пустинята, където труповете им изгнивали сред скалите и пясъка. — Моля те, Господи, помогни ми.
Летяха на север, ако се съдеше по луната зад илюминатора, кабината вибрираше ритмично от двигателите, отдолу се нижеше мъртвият пейзаж с цвят на живак, разнообразяван от остри скали и криволичещи долини, виещи се по терена като змии. Изминаха двайсет минути, след което започнаха спускане. Накрая колесниците на хеликоптера докоснаха пустинята, перките застинаха неподвижно и кабината се изпълни с плътна, зловеща тишина. Единият агент се наведе и потупа Халифа по рамото.
Той с треперещи ръце разкопча колана и последва мъжете към отворената врата, разкрила черния правоъгълник на нощта, в който под светлината на звездите се различаваше само неясен пейзаж от хълмове и скали.
— Излизай.
Халифа се поколеба. Защо го бяха довели тук? Какво щяха да правят с него? След това скочи на земята, камъните изхрущяха под обувките му и ръцете му настръхнаха от студа. Двамата агенти останаха на вратата на хеликоптера.
— Ей там — каза единият. — Отивай.
Мъжът вдигна пистолета си, посочи наляво към някаква ниска каменна сграда на около стотина метра по-нататък в подножието на скалист склон. Очертанията й се различаваха смътно, от прозорците й струеше жълтеникава светлина, като очи на чудовище, дебнещо в мрака. Убежище на бедуини? Стар граничен пост? Каквото и да беше, на Халифа не му харесваше. Обърна се към мъжете, но те само потупаха пистолетите си и му махнаха да върви. Така че тръгна.