Зад него Милан издиша облак от дим. Белегът на бузата му лъщеше като тънка жила кристал.
— Не храним никакви илюзии — обади се израелецът, подемайки разговора с нисък, дрезгав и бавен глас като поредица от ноти, изсвирени на най-ниските тонове на обой. — Предложенията, които формулирахме, са много спорни и ще изискват огромни отстъпки и от двете страни. Приложението им ще бъде изпълнено с болка, конфликти и подозрения. Поколение, две, може би три, едва тогава ще започнат да зарастват раните. Но дори и тогава много хора и от двете страни няма да се съгласят да тръгнат с нас.
— Но въпреки това — продължи отново Марсуди — ние вярваме, че ще убедим по-голямата част от народите си да приемат, че тези предложения са най-доброто и са може би единственият шанс за реално и трайно разрешаване на проблемите в нашата земя. Освен това вярваме, че когато ни видят застанали един до друг — заклети врагове открай време, сега обединени от каузата на мира, повечето хора ще бъдат убедени. Честно казано, трябва да бъдат убедени. Защото както вървят нещата…
Той сви рамене и замълча. Милан пуфкаше пурата си; Гулами тракаше с броеницата си; в ъгъла Бен Рои си играеше с капачката на манерката, намръщен — дали не одобряваше чутото, или го тревожеше някаква друга мисъл, Халифа не знаеше. Отпи от вече изстиналия си чай, извади си цигарите и запали. Изминаха петнайсет секунди, двайсет.
— Не разбирам — каза накрая. Гласът му беше немощен, изпълнен със страхопочитание, като на дете, седнало в пълна с възрастни стая. — Какво общо има това с Ал Хаким?
Гулами за момент се обърка от този въпрос, но след това изръмжа развеселено, осъзнавайки какво безпокои Халифа.
— Ти си мислел?… — Обърна се и поклати глава. — Фарук ал Хаким беше лайно. Позор за професията и за страната си. Ти направи услуга на всички ни, като го изобличи. Бъди спокоен, не сме те довели тук, за да те наказваме, задето си разкрил малките му мръсни тайни.
Халифа дръпна нервно от цигарата си и издиша дима още преди да навлезе в дробовете му.
— Тогава защо? Защо ми казвате всичко това?
Гулами го погледна за миг, а след това впери очи в Милан. Израелецът се облегна и се взря в Халифа. Настъпи безкрайно мълчание.
— Какво знаете за Менората, инспекторе? — попита го накрая.
Детективът бе сварен неподготвен за пореден път. Поколеба се объркан. Погледът на Милан го пронизваше.
— Не виждам какво общо…
Гулами сложи ръка върху неговата, внимателно, но твърдо, с натиск, показващ, че трябва да отговори на въпроса. Халифа безпомощно сви рамене.
— Не знам. Тя… е стояла в Храма в Йерусалим; изчезнала е, когато градът е бил превзет от римляните…
Разказа със запъване всичко, което беше научил през последните дни, а то не беше много. Милан го слушаше, без да го прекъсва, но и без да сваля поглед от него. Когато Халифа свърши, израелецът стана, взе термоса, наля си чаша чай и сведе поглед към бензиновата лампа, която оцветяваше дима от пурата му в оранжево като обгърнал го огнен облак. Настъпи ново продължително мълчание, след което Милан заговори, вече с нисък баритон, все по-плътен и по-сериозен, едва доловим.
— Инспекторе, всяка религия си има нещо — някакъв предмет, някакъв символ, който е най-свещен измежду всички останали, който повече от всички останали капсулира есенцията на тази вяра. За християните това е Истинският Кръст, за мюсюлманите е Каабата в Мека. За евреите, за моя народ, това е Менората. „Но Господ ще ти бъде вечна светлина“, това ни казва пророк Исаия, и за нас винаги това е представлявала Менората: светлината на сътворението, на вярата, на съществуването. Именно затова от всички предмети в древния храм тя е била най-почитаният и най-любимият; именно затова в наши дни бе избрана за герб на държавата Израел. Защото за нас няма нищо по-ценно, нищо по-свято, няма по-чист символ на онова, което сме и се борим да бъдем като народ. Защото, съвсем просто, в светлината на Светата Менора се разкрива самото Божие лице. Изобщо не съм в състояние да преувелича силата и значението й.