— Не — повтори и поклати глава.
— Какво значи това „не“, бе?
Бен Рои се беше приближил с трескав поглед. Халифа заговори на Гулами, без да му обърне никакво внимание.
— Аз съм полицай. Това… няма нищо общо с мен!
— Как да няма нищо общо, бе нещастник? — изсъска Бен Рои. — Ти досега не слуша ли какво ти се говори?
Халифа продължи да не му обръща внимание.
— Това не е моя отговорност. Не искам да участвам. Не желая да се замесвам.
— На кого му пука какво искаш бе? — Лицето на Бен Рои вече беше червено като домат. — Става въпрос за много по-важни неща.
— Ариех, моля те — Милан се опита да положи ръка върху рамото на Бен Рои, но той я отблъсна.
— За какъв се мисли тоя бе!
— Ариех!
— „Не желая да се замесвам.“ За какъв се мисли тоя смрадлив мюсюлмански путьо бе!
Халифа се извърна, стиснал юмруци. Два, може би три пъти в живота си беше губил напълно самообладание и това беше един от тях.
— Как смееш! — изсъска, вече, без да го е грижа къде и с кого е. — Как смееш, арогантно еврейско копеле!
— Халифа!
И Гулами, и Марсуди бяха скочили на крака.
— Бен зона! — изръмжа Бен Рои и се хвърли напред, размахал ръце. — Син на курва! Ще го убия!
Милан успя някак да го сграбчи за сакото и да го издърпа. Марсуди застана пред Халифа, който също напираше към Бен Рои, и го хвана за раменете.
— Лех тиездайен, зайин! — изплю Бен Рои, насочил показалец към египтянина. — Да ти го начукам, хуй такъв!
— Ента гхебее, коос! — върна му го Халифа, също насочил пръст. — Да ти го начукам, путко такава!
Последваха още какви ли не обиди и псувни, двамата мъже се опитваха да стигнат един до друг, докато накрая Гулами не изкрещя:
— Халас! Стига!
Детективите млъкнаха и задишаха тежко. Гулами, Марсуди и Милан се спогледаха, стиснали устни, след което външният министър заповяда на Халифа да напусне помещението и да се успокои. Детективът хвърли унищожителен поглед към Бен Рои, отвори рязко вратата и я затръшна зад гърба си. Пое си дълбоко въздух — чист, студен, свеж — след което отиде до купчината скали на трийсет метра от сградата, седна и запали цигара.
Изминаха няколко минути, беше съвсем тихо, като се изключи лекият шепот на бриза. Небето отгоре беше обсипано с невъзможно много звезди, като пръски бяло-синя боя. След това вратата изскърца и камъните захрущяха под нечии стъпки. Марсуди.
— Езайек? — попита палестинецът и сложи ръка на рамото му. — Добре ли си?
Детективът кимна.
— Ана асиф — измърмори. — Съжалявам. Не трябваше…
Марсуди го стисна окуражаващо.
— Повярвай ми, това е нищо в сравнение с приказките, които това място чу през последните четиринайсет месеца. Трудна работа. Тежките думи са неизбежни.
Той го стисна отново и седна до него. Мълчаха дълго, светът около тях беше съвършено тих — съвършената първична тишина, която можеш да срещнеш само в пустинята или на най-високите планински върхове. По някое време Марсуди вдигна ръка и посочи към небето.
— Я виж там. Съзвездието с четирите ярки звезди. Не там. Да, там. Ние го наричаме Танка. Редицата звезди в дъното, това са гъсеничните вериги, там е лафетът, а там оръдието.
Халифа проследи пръста на палестинеца, който бавно очертаваше формата, която, сега като я погледна, наистина приличаше на танк.
— А там — Марсуди посочи друго съзвездие — е Калашников. Ето, виж приклада, цевта. А пък там — той хвана лакътя на Халифа и го обърна — е Гранатата: тяло, ръчка, халка. По цял свят хората гледат тези звезди и виждат красота. Само в Палестина ги гледаме и виждаме оръжия.
Някъде далеч зави пустинен чакал и замлъкна толкова бързо, колкото беше започнал. Халифа дръпна от цигарата си и се уви по-плътно в сакото си. Беше студено.
— Не мога да го направя — прошепна. — Съжалявам, но просто не мога да работя с тях.