Посещението на Хот в Дахау — от самото начало това беше главната линия на разследването им. Нямаше почти никакво съмнение, че в донесения от него сандък е била Менората. Но къде я беше отнесъл след това? Защо беше взел шестимата концлагеристи? На тези въпроси трябваше да се намери отговор. Но поне засега не успяваха да го сторят. Специалисти по Дахау, специалисти по Третия райх, специалисти по „Аненербе“, специалисти по проследяване на заграбени нацистки съкровища, даже специалисти по германската транспортна структура по времето на Втората световна война — бяха се свързали с кого ли не, бяха питали и настоявали, но безрезултатно. Повечето дори не бяха чували за Хот; тези, които бяха, нямаха съвършено никаква представа защо е посетил Дахау и къде е отишъл след това. Беше се обадила отново на Магнус Топинг — да, много щяло дай бъде приятно следващия път, когато дойде в Англия, пак да вечеря с него, — отново на Жан-Мишел Дюпон, на половин дузина приятели и познати на Дюпон, всичко това напразно. Никой не знаеше нищо. Никой не беше в състояние да им помогне.
През трите дълги и тежки дни на разследването на бял свят излязоха само две нови парчета информация: марката на камиона, с който е дошъл Хот — „Опел Блиц“, тритонен, стандартен германски военен транспорт, и от архива на Яд Вашем — имената на шестимата концлагеристи, които Хот беше взел от Дахау: Янек Либерман, Аврам Брихтер, Ицхак Еделщайн, Ицхак Вайс, Ерик Блум, Марк Весер, първите четирима евреи, последните двама съответно комунист и хомосексуалист. Нито един от тях не се бе завърнал в лагера; пропаднаха всички опити да проследят съдбата им и да открият дали изобщо са оцелели през войната. Накратко, бяха стигнали до задънена улица.
Именно това беше причината след тези три дни най-накрая да излязат от апартамента на Бен Рои и да се запътят към „Кфар Шаул“. Защото единствената възможност, която им оставаше, бе в продължилото си цял живот издирване на Хот, Хана Шлегел също по някакъв начин да беше открила Менората. И на свой ред да беше предала тази информация на брат си Исак.
— Губим си скапаното време — мърмореше Бен Рои, докато караше към болницата. — Този тип не е проговарял от петнайсет години. Мозъкът му е като варено зеле.
Но това беше единствената останала им възможност.
Както се бяха уговорили по телефона, влязоха в северното крило на психогериатричния център, където ги посрещна доктор Гилда Нисим, същата, която беше ескортирала Бен Рои и при първото му посещение. Тя ги поздрави с неособено дружелюбно кимване, изгледа Лейла подозрително и ги поведе през стъклената врата по меко осветения коридор. Обувките им скърцаха по излъскания мраморен под, а климатиците над главите им изпълваха въздуха с призрачни шепнещи звуци. Когато стигнаха до стаята на Шлегел, лекарката им изнесе кратка лекция, осведоми ги, че след предишното посещение на Бен Рои пациентът й е бил извънредно разстроен, че няма да позволи повече да го тревожат по този начин и че разполагат с петнайсет минути и нито секунда повече. След това отвори вратата и отстъпи встрани. Бен Рои влезе; Лейла се поколеба, но го последва. Доктор Нисим понечи да отвори уста, може би за още някакви инструкции, но Бен Рои се обърна, изрече едно рязко „Благодаря“ и затвори вратата под носа й.
— Шибана интригантка — измърмори.
Стаята не беше променена от последното му посещение насам: леглото, масата, рисунките с пастел по стените и облеченият в пижама тънък като плашило Исак Шлегел в креслото до прозореца, вперил поглед във все същата книга с окъсана корица в скута си. Бен Рои взе един стол и седна пред него. Лейла остана права и заоглежда стените с многобройните рисунки на менората.
— Господин Шлегел, извинявам се, че ви безпокоя отново — започна детективът направо, — но трябва да ви попитам още нещо. За сестра ви Хана.
Опита се да звучи спокойно и дружелюбно, за да не изплаши стария човек. Не успя. В момента, когато чу гласа му, Шлегел отвори уплашено очи и започна да се люлее напред-назад на стола си, да стиска и да пуска гърба на книгата, да стене едва чуто. Бен Рои прехапа устни. Не беше в настроение за подобни неща.
— Не се страхувайте — каза и се насили да изобрази на лицето си съчувстваща усмивка. — Няма да ви направим нищо лошо. Просто трябва да говорим с вас. Няма да стоим много, обещавам ви.
Опитът му да го успокои отново постигна обратния ефект. Стоновете станаха по-силни, а люлеенето още по-отчетливо.