Отзад се дочу женски глас — сигурно на Лейла ал Мадани, — който попита Бен Рои какво си говорят, а израелецът отвърна с агресивното: „Хайде изчакай, ако обичаш!“
— И в къщата на Хот нямаше съвсем нищо, така ли? — гръмна отново по линията гласът на Бен Рои. — Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Преобърнахме всеки квадратен сантиметър.
— А градината?
— И нея.
— Ами…
— И колата. И хотела му. А александрийската полиция преобърна бившата му къща. Тук няма нищо, Бен Рои. В Египет няма нищо.
— Е, значи си пропуснал нещо.
— Не съм пропуснал. — Халифа стисна юмруци. — Тук няма нищо, казвам ти.
— Ами продължавай да търсиш.
— Ти май не ме слушаш. Тук няма нищо. Какво искаш от мен? Да прекопая целия Луксор ли?
— Ако трябва, ще го прекопаеш, да! Трябва да я намерим. Аз трябва да…
Израелецът млъкна внезапно, сякаш преглътна забележка, която възнамеряваше да направи. Настъпи кратко мълчание, след което заговори отново, този път малко по-спокойно, макар и с усилие.
— Знаеш какъв е залогът. Просто продължавай да търсиш.
Египтянинът безпомощно махна с ръка. Все едно говореше на стената. Измърмори със стиснати устни едно: „Добре, добре, ще видя какво мога да направя“ и се наведе напред, готов да затвори телефона.
— Между другото, каква беше книгата? — попита.
— Моля?
— Каза, че братът на Шлегел имал някаква книга.
Отново кратко мълчание. Въпросът явно притисна израелеца до стената. Последва приглушена размяна на реплики с Лейла. Следващото, което Халифа чу, толкова силно, че му се наложи да отдръпне слушалката от ухото си, беше свистене на гуми по асфалт, като от внезапно сменяща посоката си кола, придружено от гневен хор от клаксони.
— Бен Рои?
— Ще ти звънна! — изкрещя израелецът. А след това към Лейла: — Ти къде гледа ма…
Линията прекъсна.
Йерусалим
Младежът внимателно се промъкваше из строителния район, хванал тежък сак в дясната си ръка. От време на време спираше да провери дали някой не го следи, ненужна предпазливост, защото районът беше обезлюден поне от пет месеца насам, а и без това беше далеч от последните постройки на града, доста далеч от каквито и да било жилищни квартали. Подмина купчина циментови блокове, заобиколи лабиринт от рушащи се изкопи за основи, от които като пречупени от буря дръвчета стърчаха ръждясали прътове арматурно желязо, и накрая стигна до голям метален товарен контейнер точно в средата на строителната площадка. Вратата му беше заключена с тежък катинар. След като се огледа за пореден път, извади от сака яки клещи, сряза катинара, отвори вратата и влезе вътре. Вътре беше горещо и прашно, миришеше на кал и катран. В дъното имаше купчина мушама — единственото съдържание на контейнера, — той отиде до нея, внимателно скри сака отдолу, приглади мушамата, за да й върне първоначалната форма, излезе и заключи вратата с нов катинар. Огледа се за последно, извади от джоба си един-единствен ключ, клекна и го зарови в пясъка пред предния ляв ъгъл на контейнера. Изправи се и пое обратно през площадката. Ресните на талит катана му се вееха изпод ризата като мустачки на лоза, подхванати от бурен вятър.
Йерусалим
— Защо, да го еба, не сте ни казали досега?
— Защото не сте ме питали? — процеди доктор Гилда Нисим, крачейки пред тях по коридора към стаята на Исак Шлегел. — Може да съм психиатър, но това не означава, че мога да чета на хората мислите! И, ако обичате, си сдържайте езика!
Бен Рои отвори уста, очевидно, за да й се разкрещи. Някак успя да се овладее и само изръмжа ядосано. Лейла ускори крачка и настигна лекарката.
— И казвате, че сестра му му я дала точно преди да замине за Египет?
Нисим кимна рязко, очевидно също едва сдържаща гнева си.
— Госпожа Шлегел се отби тук на път за летището. Постоя с него петнайсет минути, даде му книгата и тръгна. Тогава я видяхме за последно. Оттогава не я е изпускал от ръце.
— Да еба мама му! — изръмжа тихо Бен Рои и изгледа кръвнишки тила на лекарката.
Стигнаха до стаята на Шлегел, но вместо да спрат пред нея, доктор Нисим ги поведе надолу по коридора и навън през поредица от стъклени врати в дъното на крилото, като им обясни, че по това време на деня пациентът й обичал да седи отвън на слънце. Изкачиха стъпалата на малък алпинеум, засаден с цъфтящ здравец и виолетови лавандулови храсти, а след това още нагоре по тясната белокаменна пътека към самия край на двора на болничния комплекс, където имаше полянка, обградена от борове, много тиха, много спокойна, въздухът беше наситен с благоуханието на иглолистните дървета и отвсякъде се виждаше потъналото в синкава мъгла море на горите по Юдейските възвишения. Нисим кимна към самотната фигура на каменната пейка в далечния край на поляната, изгледа Бен Рои заплашително над очилата си и се оттегли. Бен Рои и Лейла се приближиха до пейката. Детективът застана зад нея, а Лейла седна до стария човек. Както и предишните пъти ръцете му здраво стискаха книгата в скута му. Тя положи нежно ръка върху неговата.