— Здравей, Исак, пак съм аз. — Мълчание. — Може ли да ти видим книгата? Тази, дето Хана ти я е дала. Може ли да я погледнем? Става ли?
Притесняваше се, че сигурно няма да иска да им я покаже, че ще изпадне в паника от молбата й. Нищо такова. Старецът въздъхна леко, сякаш от облекчение, че най-накрая го бяха попитали. Бавно вдигна ръце и я остави да вземе книга от скута му. Бен Рои се наведе и проточи врат, за да види заглавието.
Книжлето беше тънко, с меки корици, много измачкано, със зелена обложка, на която беше нарисуван черен силует на бор. Отдолу, на английски, заглавието гласеше „Летни екскурзии в националния парк Берхтесгаден“. Лейла вдигна въпросителен поглед, към Бен Рои и прелисти книгата до съдържанието.
Бяха изброени десет маршрута и всеки си имаше име — „Пътеката Кьонигзее“, „Пътеката Вацман“, „Пътеката Вайс-Тане“, както и цветен код, явно съответстващ на цветните маркери по пътеките. Последният маршрут, „Пътеката Хохер Гол“ беше обозначен в жълто.
— Гледайте жълтото — прошепна Лейла и сърцето й заби лудо.
Бен Рои не каза нищо, само дойде и седна до нея. Тя започна трескаво да разлиства книгата, търсейки съответния раздел.
— „Пътеката Хохер Гол“ — обяви след малко и разтвори книгата на коленете си.
Също като останалите девет глави и тази започваше с елементарна черно-бяла скица, този път на планина с равно подножие и скалист продълговат хребет, издигащ се надясно, за да свърши при отвесна скала, върху която беше кацнало нещо, подобно на къщурка. Следваха някои основни факти за маршрута — дължина 19 км; време 5–6 часа; трудност — 3-та степен (от общо 5), — карта с мащаб, на която маршрутът беше отбелязан с криволичеща пунктирана линия, а след това и шест страници текст, описващи разходката в подробности, имаше карета с допълнителна информация за местната флора и фауна, историческите забележителности и така нататък. В последната третина на текста един абзац беше подчертан с червена химикалка:
Пресечете шосето и тръгнете направо, зад изоставената помпена станция. След около трийсетминутно изкачване — на места стръмно — ще излезете на откритото пространство пред изоставената солна мина „Берг-Улмеверк“ (повече за традициите при добиването на каменна сол в региона вижте в увода на стр.4). Високо над вас, ако времето позволява, ще видите върха Хохер Гол (2522 м), а отдясно — покрива и радиомачтата на Келщайнхаус, или „Орловото гнездо“, бивша вила за отдих на Хитлер (виж карето). Надолу се откриват великолепни гледки към Оберзалцбург, Берхтесгаден и реката Берхтесгаден Ахе. Маршрутът продължава наляво, покрай малка каменна могила (виж карето на следващата страница).
Лейла и Бен Рои се спогледаха объркано, без да имат представа какво общо има това с Дитер Хот или с Менората. Лейла обърна страницата. Споменатото каре също беше подчертано с червено. Беше озаглавено: „Скелетите от Хохер Гол“. Отново се спогледаха и зачетоха.
През май 1961-ва на мястото, белязано от каменната могила, група туристи открива шест скелета, след като през нощта необичайно силен дъжд отмива повърхностния пласт на плиткия гроб, в който са били погребани. Всичките са на мъже и всички са загинали от огнестрелни рани. Останките от дрехите им дават основание да се предполага, че са били концлагеристи, но самоличността им остава неизвестна и до ден-днешен, както и причината, поради която са се озовали в подножието на Хохер Гол. Понастоящем са погребани в гробището на Берхтесгаден. Традиция е, когато минава, в знак на почит туристът да добави камъче към могилата.
Помълчаха докато осмислят тази информация, след което в един глас казаха:
— Концлагеристите от Дахау.
Бяха развълнувани, въодушевени. Лейла подаде книгата на Бен Рои, бръкна в чантата си, извади бележника си и трескаво запрелиства страниците му.