Както и при първото му общуване с израелската полицейска бюрокрация, премина стени от безхаберие и умишлени пречки, преди най-накрая да се добере до някаква секретарка, която на лош английски го осведоми, че детектив Бен Рои и негов колега понастоящем пътували към Австрия. За Залцбург. Защо и кога щели да се върнат, нямала представа, нито пък имала правото да разкрива подобна информация, дори да разполагала с нея. Искаше му се да я притисне, да настои да говори с някой началник, но щеше да му се наложи да обяснява защо толкова спешно иска да се свърже с детектива; а при положение че цялата тази проклета история с Менората трябваше да остане в тайна, не му оставаше никакъв избор, освен да отстъпи и да я помоли да предаде на Бен Рои да се свърже с него веднага щом осъществи контакт.
— Какво прави тоя, по дяволите? — измърмори на себе си, втренчен в отворения атлас. — Какво, по дяволите…
Вратата на кабинета се отвори и Мохамед Сария надникна вътре.
— Мохамед, не сега.
— Получих…
— Казах, не сега! Зает съм!
Каза го с по-остър тон, отколкото възнамеряваше, но вестта за отпътуването на Бен Рои го беше вбесила и не беше в настроение за шеги. Сария леко се обиди, но не каза нищо, само сви рамене, вдигна извинително ръце и затвори вратата. Халифа се поколеба дали да не го догони — никога не се беше държал грубо с помощника си, никога, — но беше прекалено ядосан и затова си допуши цигарата, изхвърли фаса през прозореца и зарови глава в дланите си.
Бяха открили нещо, това поне беше сигурно. Нещо важно. Нещо, което налагаше да се отиде чак до Австрия. За момент си помисли дали просто не се пали прекалено, дали няма някакво напълно невинно обяснение за мълчанието на Бен Рои, като например, че просто е забравил да се обади, развълнуван от откриването на нова следа, или пък, че мобилният му телефон е бил извън обхват и толкова е бързал за самолета, че не е имал време да спре и да звънне по обществен телефон.
Ама не. Колкото повече си мислеше и прехвърляше в главата си случилото се през последните дни, разговорите с Бен Рои, толкова повече се убеждаваше, че това не е никаква безобидна небрежност от страна на израелеца, а съвсем целенасочен ход в най-критичния момент, за да отстрани от картината него, Халифа. Защо? Лична неприязън? Защото Бен Рои не го харесваше? И искаше да си припише цялата заслуга за откриването на Менората? Или пък ставаше въпрос за някаква много по-голяма и коварна игра, някакъв по-мащабен заговор? Нямаше представа. Знаеше само, че израелецът не заслужава абсолютно никакво доверие.
Запали поредната цигара, забарабани с пръсти по бюрото, след това взе решение, вдигна телефона и набра личния мобилен номер, който Гулами онази вечер му беше дал за спешни случаи. Телефонът иззвъня пет път и се включи гласовата поща. Затвори и опита отново. Същото. Обади се в кабинета на Гулами. Министърът бил на среща с президента Мубарак, нямало да се освободи до края на деня и не трябвало да бъде безпокоен при никакви обстоятелства. Мамка му.
Стана, отиде до прозореца, нетърпеливо прокара кокалчетата си по черчевето, върна се на бюрото си, обади се на един познат в „Ал Ахрам“ и го попита как да се свърже със Саеб Марсуди. Познатият му го препрати към свой познат в Рамала, той от своя страна го насочи към друг познат в Йерусалим, който му даде обратно връзката в Рамала, оттам получи номера на някакъв офис в Газа, откъдето му казаха, че нямат представа къде е Марсуди. Мамка му, мамка му!
Звъня още на няколко места, не стигна доникъде и излезе в коридора да си плисне малко вода на лицето, за да се освежи. Докато подминаваше последната стая преди тоалетната, видя вътре през открехнатата врата Мохамед Сария, седнал и обядващ сам на бюрото си. Стана му съвестно заради поведението му преди малко и затова забави крачка и надникна през вратата.
— Мохамед?
Сария вдигна глава.