— Извинявай. Извинявай, че така ти се разкрещях. Напоследък ми е малко…
В отговор помощникът му безгрижно размаха стрък зелен лук.
— Извинен си.
— Не беше нещо важно, нали?
Сария захапа лука.
— За онази врата, дето ме беше попитал.
Халифа неразбиращо поклати глава.
— Не помниш ли, снимката, дето ми я даде, диапозитива? Онзи от вилата на Янсен?
След всичко, което му се беше струпало на главата, Халифа напълно беше забравил за него.
— Мохамед, виж, хайде да ми разкажеш друг път. Точно сега гробниците не са ми най-важната задача.
— Добре. Само че аз точно затова си помислих, че може да ти е интересно.
Халифа отново поклати глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами това не е гробница.
— Не е ли? А какво е тогава?
— Мина. В Германия. Солна мина, ако трябва да съм точен.
Халифа за момент остана на вратата, но след това против волята си влезе в стаята.
— Я разкажи.
Помощникът му натъпка остатъка от лука в устата си, наведе се, извади изпод бюрото си голяма картонена папка, взе от нея лист с формат А4, изписан целия с бележки, след него три големи снимки, а накрая и диапозитива, който му беше дал Халифа.
— Първо направих стандартни позитиви шестнайсет на десет — започна той и посочи диапозитива, — но както сам виждаш, на тях не си личи нищо. Чак когато накарах момчетата от фотолабораторията да направят свястно увеличение, открих нещо интересно.
Той поднесе първата от големите снимки. Беше същият проход, който Халифа помнеше: тъмен, заплашителен, издълбан в основата на висока отвесна сива скача. Но сега, точно над стряхата на входа забеляза грубовати букви, издълбани право в камъка, толкова бледи, че на диапозитива изобщо не си личаха. Наведе се и примижа, за да ги разчете.
— „Gluck Auf“ — прочете, затруднявайки се с произношението.
— Означава „късмет“ — обясни Сария. — На немски. Говорих с посолството им.
— И те идентифицираха гробницата само по това?
— Мината — поправи го Халифа. — Не, не я идентифицираха. Това очевидно е някакво обичайно миньорско пожелание. Из цяла Германия.
— Е, и?
— И ей така, за да съм сигурен, накарах момчетата от лабораторията да се съсредоточат върху цялата горна част на прохода и пак да увеличат картината, ама наистина да я увеличат, и… — Той вдигна следващата снимка. — Да забелязваш нещо?
Халифа огледа фотографията. Изглеждаше съвсем същата като първата, с изключение на нещо като дребна бяла издутина в горния десен ъгъл, точно под F-то в „GLUCK AUF“.
— Какво е това?
— Браво — ухили се Сария. — Ще стане детектив от теб.
Подаде му третата и последна фотография, много зърнеста, на съвсем малък отрязък от стряхата, с думата „AUF“ и точно под нея, размазано, но четливо, изписано с бяла боя на скалата, на площ не по-голяма от монета, обозначение SW16.
— Отначало реших, че някой просто е драскал по камъка. Но все пак го изпратих на посолството, ей така, ако случайно означава нещо. Те се свързали с някакви минни специалисти в Германия и тази сутрин ми се обадиха. Оказва се, че всъщност…
— Е част от система за номерация.
— Точно така. Използвана в някакъв град на име — той направи справка с изписания с бележки лист — Берхтесгаден. За идентификация на стари солни мини. Точно тази солна мина се нарича — той погледна отново листа — „Берг-Улмеверк“. Изоставена е от края на деветнайсети век. Даже ми пратиха по факса карта и някакви глупости за историята й. Страшно са организирани тези германци.
Разрови отново картонената папка, извади листата от факса и ги подаде на Халифа, който седна на ръба на бюрото му. Имаше няколко страници на немски — безполезни, тъй като не знаеше езика, — карта и снимка на планина. Не беше сигурен, но равното й скалисто подножие смътно напомняше маслената картина в хола на Хот. Гърдите му се стегнаха и усети прилив на адреналин.
— Този град, Бердер-не-знам-какво-си. Къде точно се намира?
— Берхтесгаден — поправи го заместникът му. — В Южна Германия. Близо до границата с Австрия.
След съвсем кратка пауза Халифа скочи и се затича към кабинета си. Атласът продължаваше да стои отворен на бюрото му. Той го грабна и очите му трескаво зашариха по страницата. Отне му точно пет секунди да намери каквото търсеше. Берхтесгаден. На по-малко от двайсет километра от Залцбург, където беше и най-близкото летище. Грабна телефона и набра пет цифри.