— Сър? Халифа е. Налага се да ви поискам разходи за пътни.
Писклив сърдит звук.
— Боя се, че малко повече, сър. — Прехапа устни. — До Австрия.
Звукът от другата страна се усили многократно.
Летище „Бен Гурион“
Докато си вземат паспортите, изминат шейсетте километра до летището и си проправят път до терминала за заминаващи, пътниците от техният полет до Виена вече се качваха на борда. Бен Рои си показа полицейската карта, за да минат бързо през първоначалните проверки за безопасност — първият и последен път, когато Лейла не бе подложена на обстоен и безкраен разпит, — и отидоха право пред гишето за чекиране. Минаването през втората проверка, на входа на чакалнята, се оказа по-трудно, защото един от полицаите на смяна настоя да отведе Лейла и да я претърси щателно, въпреки настояването на Бен Рои, че тя е под негова опека и не представлява заплаха. Когато най-после я пуснаха, по високоговорителите звучеше последното повикване за полета им.
— Гхабее! — нетърпеливо изсъска Лейла, докато й подаваха изцяло изсипания, преровен и натъпкан как да е сак. — Идиот!
Преметна го през рамо и пое след Бен Рои, който вече крачеше към портала. В този момент зърна скрит зад една колона, точно зад гишетата за паспортен контрол висок мускулест мъж, който гледаше право към нея. Погледите им се срещнаха за секунда, след което мъжът отстъпи назад и изчезна.
След като излезе отвън, Ави Щайнер отиде на паркинга и се настани на задната седалка на едно волво.
— Качиха се.
Хар Цион кимна, наведе се и тупна шофьора по рамото. Колата потегли от паркинга и се насочи към един охраняван портал в края на терминала, мина покрай няколко карго стоянки и спря пред хангар, пред чиито отворени врати беше изкарана черна „Чесна Ситейшън“. Четирима други мъже — високи, мускулести, с безизразни лица — вече ги чакаха до стълбичката. Всичките носеха на главите си черни ярмулки и държаха в ръце сакове. Хар Цион и Щайнер излязоха от колата и след безмълвно потвърждение, че всички са налице, шестимата изчезнаха във вътрешността на самолета, вратата му се затвори зад тях и двигателите заработиха.
Египет
Халифа вече беше изпуснал единствения за деня директен полет от Египет до Австрия, затова се наложи да вземе някакъв обиколен маршрут с прекачване до Залцбург през някоя друга европейска столица. След почти цял час телефонни разговори най-доброто, което намери, беше някакво мъчително пътуване през Рим и Инсбрук, което щеше да го откара на местоназначението му след полунощ. Дотогава Бен Рои със сигурност щеше да е стигнал до мината, да е направил каквото щеше да прави там, и да си е тръгнал. Вече почваше да си мисли, че просто си губи времето и че няма начин да догони израелеца, когато с последното обаждане най-после попадна на нужния му полет: туристически чартър от Луксор директно до Мюнхен, излитащ в 13:15. Мюнхен беше само на 130 километра от Берхтесгаден и въпреки че не беше идеалното решение, беше най-доброто при тези обстоятелства.
Едва успя да звънне на Зейнаб и да й каже, че отива на кратка командировка — „Нищо особено, утре по това време ще съм се прибрал“, — след което изхвърча към летището. Толкова бързо стана всичко, че едва на борда на самолета, докато той рулираше за излитане, му хрумна, че за пръв път през целия си живот ще излезе от родния си Египет.
Залцбург
Кацнаха във Виена в 15:30, а в Залцбург един час по-късно. Взеха колата под наем и поеха с пълна скорост по магистралата. Бен Рои шофираше, а Лейла четеше картата. Баварските Алпи надвисваха над главите им като порутени назъбени парапети на крепостни бойници, стръмни гористи склонове изскачаха непрекъснато и от двете страни. В подножието им нямаше сняг, но нагоре, там, където брезите, ясените, брястовете и хвойната отстъпваха на гъсталаците от смърчове и ели, всичко беше бяло, и макар да не казаха нищо, и двамата гледаха нагоре с все по-нарастващо безпокойство, че след като са дошли чак тук, крайната им цел може да се окаже недостъпна. Но на този етап не можеха да направят нищо и затова пътуваха в мълчание. След десетина километра слязоха от магистралата и поеха по някакво пълно със завои първокласно шосе директно за Берхтесгаден. От дясната им страна се виеше пенлива река, а мокрият асфалт се изнизваше като размотана магнитна лента.