Лейла забеляза, че Бен Рои непрекъснато поглежда в огледалото за обратно виждане, въпреки че по шосето нямаше нито една друга кола.
Мюнхен
Въпреки че самолетът кацна двайсет минути по-рано от разписанието, Халифа изгуби цялото това време, че и повече, на гишето за паспортна проверка, където дори с египетската си полицейска карта с усилия убеди служителката — едра вкисната жена с късо подстригана коса и най-огромния бюст, който беше виждал, — че не е нелегален имигрант, опитващ се да се промъкне в страната, за да цица от системата й за социално осигуряване (фактът, че билетът му нямаше фиксирана дата за връщане и че не говореше немски, само засилваше подозренията й). Когато най-после успя да я убеди, да си купи карта, да вземе наетия „Фолксваген Поло“, да се измъкне от летищния комплекс и да излезе на магистралата на изток, вече се свечеряваше и последните издихания на дневната светлина бавно се разтваряха в плътната, неопределена мъгла на здрача.
При други обстоятелства щеше да приеме нещата по-ведро, щеше да отдели време да огледа мястото, на което се е озовал. Пищните пасища; вълнистите, обрасли с гори хълмове; красивите села с църквите им с камбанарии като глави лук, спретнатите къщи с червени покриви — всичко това му беше толкова непознато, толкова съвършено различно от препечените от слънцето пустинни гледки на собствения му свят. Но тъй като преднината на Бен Рои вече беше много голяма, нямаше никакво време за подобни удоволствия, нито пък настроение да им се отдава. Вместо това, без изобщо да погледне пейзажа, премина в най-бързата най-лява лента на магистралата, натисна газта до дупка и се понесе през все по-плътния мрак, без да го интересуват мигащите над главата му знаци, обявяващи, че максималната разрешена скорост на магистралата е 130 километра в час.
Само веднъж през следващите няколко часа на магистралата си позволи да отклони желязното си внимание. Спря на някаква бензиностанция да зареди догоре и да си купи цигари, и тъкмо щеше да се качи обратно в колата, когато на затревената площ зад колонките видя малко петно сняг, не по-голямо от детско одеяло, последен остатък от доскоро голяма и дебела снежна покривка. През живота си не беше виждал сняг, нито го беше докосвал. Въпреки че чуваше как секундите тиктакат в главата му, не устоя, отиде до поляната, положи ръка върху грапавата ледена кора и я задържа така за миг, сякаш галеше някакво непознато животно, след което побърза да се качи в колата и отново да поеме с пълна скорост.
„Чакай само да кажа на Зейнаб — мислеше си с все още изтръпнала от студа ръка. — Изобщо няма да ми повярва. Сняг! Аллах-у-акбар!“
Берхтесгаден
Спряха на някакъв крайпътен магазин на около пет километра преди Берхтесгаден, за да купят фенери и топли дрехи, след което слязоха вляво от магистралата и поеха нагоре по хълмовете. Макар вече да се стъмваше, небето отгоре беше ясно, надупчено тук и там от първите звезди и с пълна луна с цвят на лед, която обливаше всичко наоколо в равно сребристо сияние, сякаш целият пейзаж беше излят от калай. От време на време групички от светлини бележеха изолирани села и ферми, а зад гърба им уличното осветление очертаваше в мрака основната магистрала Берхтесгаден-Залцбург. По пътя си не срещнаха никакви други коли и след като излязоха от село Оберау с алпийските му къщи с червени и зелени покриви, светът потъна в тъмнина, тишина и празнота, лишен от всякакви следи от човешко присъствие, с изключение на самия път и на поставените на всеки километър знаци, обявяващи, че пътуват по нещо, наречено Росфелд-Хохен-Рингщрасе.
— Сигурна ли си, че това е пътят? — попита Бен Рои и включи лампата в купето.
Лейла кимна и посочи на картата.
— Прави завой под Хохер Гол и отново тръгва надолу към Берхтесгаден. Според книгата на Шлегел началото на пътеката към мината е точно в най-високата точка. Трябва да се оглеждаме за някаква порутена сграда.
Израелецът изръмжа, хвърли пореден поглед в огледалото за обратно виждане, натисна спирачките, взе острия завой и отново ускори. Песъчинки изхвърчаха изпод колелата и се удряха в шасито, фаровете пробиваха дълбоки дупки в обгръщащата ги тъма.
Вече навсякъде имаше сняг, всичко беше покрито от девствена, блестяща бяла покривка: сняг по земята, сняг по дърветата, сняг, натрупан в еднометрови, подобни на захарен памук преспи от двете страни на пътя. Но самият път беше почистен и безпрепятствено продължаваше напред, пълен с остри завои, все по-нагоре и по-нагоре, острият скалист Хохер Гол надвисваше все по-заплашително отпред, докато накрая в продължение на километър пътят навлезе в борова гора и спря да се изкачва, за да започне след това отново да слиза надолу. В този момент, в най-външната точка на широк и плавен завой, фаровете на колата осветиха малка, почти затрупана от навятия сняг полуразрушена сграда на някаква поляна вляво от пътя. Намалиха скоростта, приближиха се до нея и Лейла посочи дървената табелка встрани от пътя с жълта стрелка, сочеща нагоре към гората.