— Heisst Treue — шепнешком довърши Лейла фразата, чиято останала част все още беше скрита зад бетонната замазка. Погледна към Бен Рои. — Девизът на СС.
— Ах ти, Хот, подло копеле такова — измърмори Бен Рои. — Подло нацистко копеле.
Той удари плочите, за да провери колко са здрави, след което хвана кирката и започна да чегърта около една от тях. Парчета от цимента, с който бяха скрепени, се посипаха по пода. Падаше лесно, само с по едно забиване на кирката и след не повече от минута първата плоча се отдели от останалите. Бен Рои остави кирката и ритна стената. Блокът се размърда, но остана на мястото си. Ритна го отново с всичка сила и този път плочата отлетя назад и изчезна със силен грохот, като изхвърчала тапа от шампанско. В стената се очерта тъмна правоъгълна кухина. Бен Рои взе фенера от Лейла, наведе се напред и го пъхна в дупката.
— Ой вей!
— Какво има?
— Ой вей!
— Какво?
Бен Рои се отдръпна и й отстъпи мястото си. Тя вдигна своя фенер, долепи лице до кухината и надникна от другата страна. Дъхът й се кълбеше и разсейваше в лъча на фенера. Видя друг тунел, по тесен от основния, под прав ъгъл спрямо него. Покрай стените му, осветявани за кратко и отново потъващи в мрака от движещия се лъч на фенера се виждаха десетки и десетки сандъци и кутии, някои метални, други дървени, някои малки, други големи, повечето, поне доколкото виждаше, подпечатани със свастика и емблемата с двойната светкавица на СС.
— Всемогъщи Боже — прошепна.
Гледа още половин минута зашеметена, след което изведнъж й стана неловко, че е с гръб към Бен Рои, и отново се обърна. Израелецът беше застанал точно зад нея, сграбчил ръждясало желязно длето, което сигурно беше намерил, докато тя беше надничала през отвора. Напрегна се, защото за миг си помисли, че ще я нападне. Но той просто й подаде длетото, наведе се и вдигна кирката, която беше оставил на пода.
— Дай да я съборим — каза.
За по-малко от пет минути разшириха отвора дотолкова, че да успеят да се промъкнат. Бен Рои влезе пръв в тунела отвъд. Шумът от неравномерното им дишане изпълваше цялата шахта, все едно се намираха в гигантски каменен бял дроб.
Насочиха фенерите си напред в безуспешен опит да разберат докъде стига коридорът, след което отидоха до най-близкия сандък и клекнаха пред него. Беше квадратен, метален, с капак на панти и черна рисунка на череп с кръстосани кости.
— Чара! — изръмжа Бен Рои. — Гадост!
В сандъка, увити в намаслена хартия, като пити сирене лежаха трийсетина блока пластичен експлозив. Погледаха ги известно време изнервено, след което преминаха към следващата кутия, дървена, продълговата. Върху капака й имаше лост с кози крак. Бен Рои го грабна, насили заключения капак, отвори го, махна пласта слама и пред очите му се разкри купчина лъскави карабини „Маузер“. Отделението в дъното на кутията беше претъпкано с пълни патронници.
— Цял арсенал — промълви Лейла. — Шибан арсенал.
Взеха една карабина и я огледаха — изглеждаше в идеално състояние, незасегната от шейсетте години престой в мината — оставиха я и продължиха навътре в тунела, като спираха да отворят някоя друга кутия или сандък. В повечето имаше оръжия и всякакви средства за унищожение. Но имаше и други неща. Една от кутиите беше натъпкана със стотици ордени „Железен кръст“, друга със спретнато подредени пачки банкноти, трета с прашни бутилки вино. Върху малък плосък сандък, подпрян на стената на двайсет метра от началото на тунела, беше прикрепена табелка, върху която на ръка беше написано: „1 Вермеер, 1 Брьогел, 2 Рембранд“.
В цялата тази зашеметяваща колекция обаче не откриваха и следа от Менората, затова продължиха напред, все по-навътре и навътре в планината, докато след около петдесетина метра тунелът сякаш се разшири и се изпълни с мрак, по-плътен дори от този, в който бяха вървели досега. Зашариха насам и натам с лъчите на фенерите си, опитаха се да разберат какво става и продължиха. След още двайсет метра стените на тунела внезапно изчезнаха и двамата се озоваха върху широка равна тераса, след която нямаше нищо.