— Ти си луд!
— Не — отсече Хар Цион, вече видимо ядосан. — Луди са тези, които говорят за компромиси и оттегляне, те са луди! Именно компромисите запалиха пещите в Аушвиц, а оттеглянето изкопа масовите гробове в Бабий яр. А сега сме на път да сторим същата грешка, грешката, която винаги сме правили, година след година, век след век, кардиналната грешка на еврейския народ: да повярват дори за миг, че на гоим някога изобщо може да им се има доверие, че те искат да бъдат наши приятели, че имат някакви други помисли, освен да ни подкарат към газовите камери и да ни изтрият от лицето на земята!
Беше повишил глас и думите излитаха от устата му като куршуми от дулото на пистолет.
— Не ни трябват никакви мирни процеси! Споразумения, съглашения, пътни карти, конференции — никакви такива. Ако искаме да оцелеем, ни е нужно едно-единствено нещо и то е яростта. Същата ярост, която е била насочена срещу нас през цялата дълга черна нощ на нашата история. Тя и само тя ще ни защити, ще ни даде силата да оцелеем. И именно това бе задачата на Ал Мулатам. Ето затова го сътворихме. Затова съществува.
Млъкна. Високото му бледо чело беше покрито с капки пот, тялото му потръпваше от сърбящата кожа, болката вече ставаше непоносима, както винаги, когато пропуснеше да се намаже с балсам в нужното време. Бен Рои го гледаше, вече, без да се бори с тези, които го държаха, с празни и насълзени очи, а устата му се отваряше и затваряше, сякаш не можеше да открие думи, подходящи да изразят дълбочината на омразата му.
— Мосер — прошепна накрая. — Родеф.
Хар Цион присви устни. Изгледа детектива и махна на мъжа с военната подстрижка, който се приближи и без дори видимо да се засили, заби юмрук в долната част на корема на Бен Рои, само на няколко сантиметра над слабините му.
— Аллах-у-акбар — промълви Халифа и потръпна, стиснал безпомощно юмруци.
Бен Рои изстена нечовешки и се свлече с омекнали крака. Вдигнаха го отново, удариха го отново, този път в горната част на гърдите, точно под гърлото, и го оставиха да се свлече първо на колене, а след това и на лакти. От устата му потече тънка струя повръщано.
— Тук има само един предател и това си ти — надвеси се над него Хар Цион, възвърнал предишния си хладен и отмерен монотонен глас. — Ти и, съдейки по това, което съм чувал за нея, твоята годеница. Има хора, за чиято смърт съжалявам, но нейната не е една от тях.
Бен Рои промълви нещо и се опита да го удари, но беше омаломощен от побоя и в замаха му нямаше никаква сила. Хар Цион отново даде сигнал и мъжът с подстрижката изрита Бен Рои в главата, разцепи ухото му и го запрати в един сандък.
— Престанете! — изкрещя Халифа, вече неспособен да се сдържа, забравил допряното до главата му узи и отвратен до дъното на душата си от онова, което виждаше.
Хар Цион се обърна бавно, сковано. Погледна египтянина с тежък и неприятен поглед и каза нещо на иврит. Дулото на узито се отдалечи и Халифа изведнъж се озова полузадушен в хватка през гърлото. На пода Бен Рои беше успял да седне. От разпраното му ухо се лееше кръв.
— Пусни го, Хар Цион — изрече дрезгаво. — Той няма нищо общо.
Хар Цион изсумтя презрително.
— Чувате ли? Обвинява нас, задето защитаваме собствения си народ, а се моли за приятеля си арабин. Това лайно може да е всичко, но, вярвайте ми, не е евреин.
Той кимна на мъжа с късата коса, който отново вдигна крак и го стовари в слабините на Бен Рои. Детективът се сви в агония. След това мъжът отиде до египтянина и без дори да забави движенията си, заби юмрук право в слънчевия сплит на Халифа. Ударът бе нанесен с контролираната професионална точност на хирург, разрязващ труп. Халифа го бяха удряли и преди, много пъти — половината от детството си сякаш прекара в юмручни схватки й в задните улици на Гиза, където израсна — но никога така. Юмрукът сякаш потъна наполовина в коремната му кухина, размаза всичките му органи и изкара въздуха от дробовете му. В съзнанието му се завъртя объркан калейдоскоп от мисли и образи — Зейнаб, петното сняг на бензиностанцията, странният синеок мъж в синагогата в Кайро — преди внезапно и съвсем неочаквано, само за миг, мъглата на болката да се разсее и да се озове право пред погледа на Лейла ал Мадани.
— Лей? — прошепна. — Защо?
Дори тя да отговори, той не я чу, защото моментът на проясняване отмина толкова бързо, колкото беше настъпил. Съзнанието му се замъгли, главата му се отметна назад и всичко потъна в мрак.