Колко често си беше представял този момент: през мрачните дни на гоненията в родната си Украйна; във военната болница, където изгарянията бяха толкова болезнени, та направо имаше чувството, че някой му изтръгва душата. През последните години бяха завзели земи навсякъде — в покрайнините на Назарет, до Хеброн, по брега на ивицата Газа — но това не означаваше нищо, щом Йерусалим не беше техен. Това, че земята Мория, където Авраам е щял да принесе в жертва единствения си син Исаак; където Яков беше сънувал стълбата към небето; където Соломон беше издигнал първия Свещен Храм… че най-вече това място трябваше да бъде в ръцете на мюсюлманите, му причиняваше направо физическа болка, като отворена рана.
А сега най-накрая щяха да си го възвърнат. Да си възстановят онова, което им се полагаше. Йерушалаим Златния, столицата на Ерец Израел Ха Шлема, родината на еврейския народ. Това беше всичко, което искаха. Да си имат родина. Но арабите и антисемитите им отричаха дори това право. Боклуци. Всичките. Хлебарки. Те трябваше да влязат в газовите камери.
Обърна се бавно, огледа обстановката, бръкна в сака и извади топ платно, от който висяха две въжета.
— Действай — каза и подаде платното на спътника си.
Мъжът отиде до ръба на покрива, коленичи и започна да връзва въжетата на два подаващи се от бетона железни кола. Хар Цион извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.
— Вътре сме — съобщи, когато отсреща му вдигнаха. — Пращай насам и останалите.
Затвори и прибра телефона в джоба си. В това време спътникът му завърза въжетата и пусна платното от покрива на сградата. То се разгъна с глухо шумолене и синьо-белият флаг с огромната звезда на Давид в средата се спусна пред каменната фасада като водопад.
— Слава на Бога — усмихна се той.
— Алилуя — отвърна Хар Цион.
Бежански лагер Каландия между Йерусалим и Рамала
Лейла ал Мадани прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса и погледна младежа срещу себе си, облечен в старателно изгладен панталон и тениска с Купола на скалата.
— Идеята да убиваш жени и деца не те тревожи, така ли?
Младежът устоя на погледа й.
— Израелците тревожат ли се, когато убиват нашите жени и деца? Деир Ясин? Сабра и Шатила? Рафах? Това е война, госпожице Мадани, а на война стават лоши неща.
— Значи, ако някой от хората на Ал Мулатам се свърже с теб…
— Ще го приема за голяма чест. Да стана шахид, да се принеса в жертва за народа си, за моя Бог. Ще се сметна за късметлия.
Беше хубавец, с големи кафяви очи и пръсти на пианист, дълги и деликатни. Интервюираше го за статия, посветена на иманярството — млади палестинци, които окупацията на палестинските територии беше принизила до крадци и препродавачи на древни артефакти, за да свързват двата края. Както винаги при този тип интервюта, разговорът се беше отклонил към една по-широка дискусия за израелското военно потисничество, а оттам и към темата за тероризма.
— Погледни ме — каза младежът и поклати глава. — Виж това.
Той описа кръг с ръка, посочвайки евтиния тристаен апартамент, дюшеците, които служеха и за легла, и малката газова печка в ъгъла.
— Със семейството ми имахме лозе до Витлеем, двеста дунум. След това дойдоха ционистите и ни прогониха, остана ни само това. Аз съм инженер по образование, но не мога да работя, защото израелците ми анулираха разрешителното и сега продавам крадени антики, за да има какво да ядем. Да не мислиш, че ми е приятно? Да не мислиш, че имам някаква надежда за бъдещето? Повярвай, ако ми се удаде възможност да се принеса в жертва, ще я оползотворя веднага. Колкото повече народ избия, толкова по-добре. Жени, деца, няма значение. Всички са виновни. Ненавиждам ги. Всичките.
Той се усмихна горчиво и разкривената му физиономия извади на показ силата на омразата и отчаянието. Настъпи мълчание, нарушавано само от виковете на децата, които играеха на пътя пред къщата. След това Лейла затвори бележника си и го прибра обратно в дамската си чанта.
— Благодаря ти, Юнис.
Младежът сви рамене и не каза нищо повече.
Шофьорът й Камел я чакаше отвън. Излязоха от лагера, слаломирайки по разбития път, и поеха по главното шосе Рамала-Йерусалим, където се наредиха на опашката от коли пред пропускателния пункт за Каландия. Отляво чак до възвишенията се простираха еднообразните постройки на лагера, сиви и паянтови, наподобяващи поле от мъртъв корал; вдясно се виждаше пистата на летище „Атарот“, равна и безжизнена като плътна мръсножълта черта през пейзажа. Четирите колони от спрели коли пред тях се виеха като прашни ленти и се сливаха в една пред израелския пост на двеста метра отпред, където документите се проверяваха и колите се претърсваха. Това беше безсмислено упражнение — всеки, който нямаше необходимите документи, просто минаваше през пропускателния пункт пеша и чакаше някой да го качи от другата страна, но израелците настояваха да го правят, не толкова с цел безопасност, колкото да унижават палестинците и да им показват кой командва тука. Никой не се ебава с нас, това беше посланието. Ние сме шефовете.