— Ще я изнесем и ще се върнем за него — каза. — Помогни ми.
Бен Рои поклати глава.
— Първо ще изнеса него.
— Не, трябва да спасим Менората!
— Първо ще изнеса него — повтори Бен Рои, вдигна Халифа на платформата, качи се отгоре й и отново вдигна египтянина на раменете си. В този момент в тила му се заби дуло на пистолет.
— Презаредих — изръмжа Хар Цион. — Пусни го веднага.
Настъпи кратка пауза, поредният варел с петрол експлодира в дъното на пещерата, огнен гейзер се издигна почти до тавана и погълна, и изпепели нацисткото знаме. Бен Рои отмести пистолета на Хар Цион и пристъпи към по-близката релса на елеватора. Хар Цион вдигна пистолета и изстреля един куршум във въздуха.
— Остави го! — изкрещя. — Не разбираш ли? Трябва да спасим светилника. Остави го и ми помогни!
— Ако ме убиеш, никога няма да излезеш — изкрещя му Бен Рои, оглеждайки релсата. — Ще го изнеса и ще се върна.
— Не! — изпищя Хар Цион и стреля още веднъж. — Трябва да я спасим веднага! Веднага! Не разбираш ли?
Детективът не му обърна внимание, прекрачи кървавия труп на Щайнер, сграбчи един от хоризонталните метални пръти, разположени между релсите като стълба, и започна да се изкачва. Тялото на Халифа висеше на раменете му като гигантска парцалена кукла. Зад него Хар Цион крещеше и размахваше пистолета.
— Трябва да я спасим! Не разбираш ли? Това е твоята вяра! Твоята вяра!
Бен Рои продължаваше, напълно съсредоточен в трудната си задача, хващаше се за следващия прът, пристъпваше с изпъкнали от напрежението очи, горящи въглени го засипваха като порой и изгаряха ръцете и лицето му. Първата четвърт от изкачването мина сравнително добре, но на половината път тежестта сякаш го затисна, остри болки пронизаха мускулите на ръцете и краката му и изцедиха последните му сили. Опита се да мисли за Галия, за семейството си, за Ал Пачино — за каквото и да е, само не за агонията на крайниците си, да излъже тялото си, че не е толкова изцедено, колкото беше. Успя да се довлече до белега за третата четвърт, на три метра от ръба, но тук спря и разбра, че няма да успее да продължи, че в резервоара няма и капка бензин, дори и за да се върне долу.
„Ще се наложи да го пусна — помисли си. Ръцете му трепереха от усилието да се държат за прътите, а краката му се подгъваха. — Ще се наложи да го пусна, иначе ще падна.“
Защо точно в този момент на крайно отчаяние започна да рецитира шемата, нямаше представа. Даже не си даваше сметка, че го прави, докато не се усети, че е казал първите строфи. Просто се беше издигнала някъде дълбоко от душата му, като вода от доскоро пресъхнал и бликнал наново извор. Преди Галия да умре, я рецитираше всеки ден. През последната година не беше излязла от устните му нито веднъж. Но сега отново я мълвеше, великата молитва на еврейския народ, на неговия народ, прокламацията на вярата му в Бог.
Слушай, Израилю: Господ, Бог наш е Господ един…
Гласът му се усили, мълвенето се превърна в напев, а напевът в песен, точно както го беше учил старият равин Гишман в часовете по иврит преди толкова много години.
… обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили:
Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти).
Както пееше, усети живота да се завръща в крайниците му, отначало бавно, след това по-мощно силата се вля на талази в тялото му, и без дори да осъзнава какво прави, вече беше изкачил още едно стъпало, и още едно, и още едно, докато изведнъж се озова на ръба и се затича — буквално се затича — по първия тунел обратно към външния свят. Стигна до дупката в стената, промъкна се и пое по основната шахта. Халифа подскачаше на раменете му, зад гърба му отекваха експлозии и така, докато накрая залитна през входа на мината и излезе в нощта. Снегът изхрущя под краката му. Звездното небе сияеше над него.
Остана така и си пое дъх — сладък студен и чист въздух след изпълнената с дим пещера, — след което пренесе Халифа през малката каменна площадка и го остави на земята до нея. Той изстена и измърмори нещо, но Бен Рои нямаше време, само разтри лицето му с шепа сняг, обърна се и побягна обратно към мината.
Когато отново стигна до каменната тераса, пожарът бушуваше из цялата пещера, огнени езици се издигаха, накъдето и да погледнеше, поглъщаха купчини сандъци, лижеха стените и тавана. В негово отсъствие Хар Цион някак беше успял да се изкачи на терасата и да остави там свободния край на въжето, след което незнайно защо беше слязъл отново. Сега стоеше върху платформата на елеватора като на остров сред огненото море, и диво се оглеждаше към бързо приближаващата се стена от пламъци. Бен Рои го повика.