— Опитах се да я вдигна сам, но е много тежка — изкрещя Хар Цион, щом чу гласа на детектива. — Почни да дърпаш! Аз трябва да я повдигна отдолу.
Бен Рои закри лице от жегата, която вече беше почти непоносима, сграбчи въжето, отстъпи назад и сантиметър по сантиметър започна да издига Менората. В това време Хар Цион подхвана основата й и започна да я бута. Когато разстоянието стана достатъчно, застана под нея, подпря я с раменете си и започна да изкачва стълбата на елеватора, прът по прът, виещ от болка, докато под якето кожата му се късаше като хартиена салфетка, ручеи кръв бликаха от ръцете и краката му и се стичаха в ръкавиците и обувките.
— О, Боже — изпищя, — моля те, Боже!
Издигнаха Менората на три метра от пода, но в този момент поредната експлозия изпрати в лицето на Бен Рои талаз от нажежен въздух и го събори. Въжето се изплъзна от безпомощните му пръсти и Менората се стовари отново на платформата.
— Ой вей — прошепна.
Под него Хар Цион лежеше проснат под ствола на светилника, гледаше го иззад разклоненията й като иззад затворническа решетка, от ъгъла на устата му се стичаше кръв, но със сигурност беше жив, защото устните му мърдаха, а облечените му в ръкавици ръце се свиваха и разпускаха около най-външните извити клони на Менората. Пламъците бяха подхванали платформата. Бен Рои само ужасено гледаше как бавно се надигат и я поглъщат, как Менората се деформира и огъва от температурата, рамената й се разкривяват във всички посоки, а златото сякаш се свлича от нея като белеща се кожа, за да разкрие отдолу нещо мътно и черно, докато най-накрая цялото нещо се стопи, слегна се и се втечни върху агонизиращото тяло на Хар Цион.
Гледа го, докато свърши, след това, вече неиздържащ на топлината, се обърна и влезе обратно в тунела. В този момент поредната мощна експлозия разтърси пещерата отзад, взривовете постепенно се сляха в единствен оглушителен рев. Плътна вълна от огън помете коридора и го подгони. Бен Рои се затича, гмурна се през дупката в стената, втурна се по основната шахта и излетя като куршум от входа на мината. Едва успя да стигне до Халифа и да го завлече в далечната част на площадката, когато като експресен влак, излизащ от тунел, огнената стихия изригна от входа на мината и стигна чак до поляната, блъсна се в дърветата по края й и ги подпали. Адът сякаш продължи вечно, земята се тресеше, отвсякъде валяха камъни и пръст, преди накрая стихията да утихне, огненият език бавно да се оттегли и да затрепка колебливо около взривения вход на мината.
Халифа беше дошъл в съзнание в края на площадката. Протегна ръка и хвана тази на Бен Рои.
— Благодаря ти — изтръгнаха се дрезгави думи от гърлото му. — Благодаря ти.
Израелецът клатеше глава и размахваше ръце, сякаш плуваше в басейн.
— Беше оловна — прошепна. — Беше направена от олово. Отгоре злато, отдолу олово.
Изсумтя, напълни шепата си със сняг и го поднесе към разкъсаното си ухо.
— Еврейска му работа, а? Никога не пропускат възможност да спестят пари.
Решиха, че е добре да се измъкнат от Германия възможно най-бързо. Бен Рои звънна на този и онзи по телефона, не можа да намери полет до Израел, но пък осигури до Кайро — чартър от Залцбург, директен, излитащ в шест сутринта. Запази билети.
— Оттам ще направя връзка към „Бен Гурион“. По-добре, отколкото да се размотавам тук.
Шофираха заедно до летището, оставиха колите, изкъпаха се, поспаха няколко часа и излетяха по разписание. В момента, когато самолетът се озова във въздуха, Бен Рои заспа. Халифа се опита да направи същото, но беше толкова преуморен, че не успя, само седеше, отпиваше от кафето си и се взираше през прозореца към бледата руменина на изток, която бавно обхвана цялото небе, пооранжевя и в един момент хоризонтът пламна.
Нещо го глождеше. А нямаше какво. Събитията от предишната нощ бяха довели целия случай „Шлегел“ до толкова окончателна развръзка, колкото изобщо би могло да има някое разследване. Въпреки това не можеше да се отърси от човъркащото усещане — даже не усещане, по-скоро смътно мъждукане някъде в дъното на съзнанието му, — че е останало нещо недовършено, някакъв последен дребен детайл, който да допълни картината, и едва тогава тя да бъде наречена завършена.