— Акараб ли? — учудено повтори Халифа. — Да нямаш предвид…
Патологът се усмихна.
— Точно това имам предвид. Нашият приятел Янсен е бил ужилен от акараб. Скорпион. — Той сви пръста си още веднъж, наподобявайки опашка на скорпион, след което се облегна и се разсмя гръмко. — Казах ти, че тая история има жило! — изрева. — Ще видиш какво ще стане, като разкажа на момчетата. Приказката за затворника в Малката! Ха, ха, ха!
— Много смешно — изръмжа Халифа, но без да иска се усмихна. — Предполагам, че подпухването под палеца е…
— Мястото, където е бил ужилен — изрече останалият без дъх от кискане Ануар. — Ако се съди по цвета и размера на това подпухване, ужилването е било здраво. От възрастен скорпион. Невероятно болезнено.
Той стана и без да спира да се хили, отиде до мивката в ъгъла на стаята, пусна студената вода и си наля да пие.
— Предположенията ми са следните. Янсен отива в Малката, за да отмъкне няколко украсени кирпичени тухли. Разхлабва една с чука и длетото, бръква с ръка в процепа, за да извади тухлата, и бум! Бива ухапан от господин Скорпион. Тъй като го боли прекалено много, за да мисли за раницата и бастуна си, поема със залитане към колата, сигурно за да отиде с нея да потърси помощ. След неколкостотин метра шокът предизвиква масивен инфаркт, Янсен пада, като междувременно си ожулва ръката и коляното и си разбива главата на камъка, въпреки че е възможно да е получил инфаркта, след като е паднал. И в двата случая се е влачил известно разстояние по земята, след което някак е успял да се изправи, извървял е няколко метра, после отново е паднал, този път с око върху клина. Чао-чао, господин Янсен.
Халифа обмисли казаното от Ануар. Подразни се от лекотата, с която Ануар беше разрешил случая. Но и изпита облекчение. Щом нямаше убийство, значи нямаше да има и разследване и въпреки че си заслужаваше да се огледат добре антиките в мазето на Янсен, май нямаше да е нужно да се рови надълбоко в миналото му. Което беше добре, защото ако трябваше да е честен пред себе си, Халифа се ужасяваше от мисълта какво може да открие в това минало.
— Е, добре — тежко въздъхна детективът, — това поне изяснява нещата.
— Определено — кимна Ануар, изпи чашата вода, върна се на бюрото си, взе доклада и му го подаде. — Всичко е тук заедно с някои други наблюдения, които може да ти се сторят интересни.
Халифа прехвърли страниците.
— Какви наблюдения?
— А, общи медицински неща. Имал е доста напреднал рак на простатата, например. Сигурно и без това са му оставали само няколко месеца. И на лявото му коляно има доста белези, което вероятно обяснява бастуна. Освен това е излъгал за възрастта си. Поне когато си е вадил лична карта.
Халифа го погледна въпросително.
— Признавам, не съм специалист в тази област, но според личната си карта е роден през 1925-а, което означава, че трябва да е към осемдесетгодишен. Но ако се съди по състоянието на зъбите и венците му, е поне с десет години по-стар. Това всъщност не променя нищо, но реших, че си струва да се отбележи.
Халифа обмисли твърдението, след което кимна, пъхна доклада в джоба на сакото си и пое към вратата.
— Браво, Ануар — изрече през рамо. — Впечатлен съм, колкото и да ми е неприятно да го кажа.
Посегна към дръжката и вече излизаше в коридора, когато гласът на Ануар го застигна.
— Още нещо любопитно.
Халифа се обърна.
— Не си дадох труд да го спомена в бележките, не ми се стори да има отношение към нищо, но нашият човек е страдал от синдактилизъм на краката.
Детективът се върна крачка назад с объркана физиономия.
— Какво означава това?
— В основни линии е срастване по рождение на фалангите на пръстите. Много рядко състояние. Казано по-просто, имал е ципи между пръстите на краката. Като…
— Жаба.
Халифа беше пребледнял като платно.
— Какво ти е? — попита Ануар. — Изглеждаш като че ли си видял призрак.
— Видях — прошепна детективът. — Казва се Хана Шлегел и съм извършил нещо ужасно. Наистина ужасно.
Йерусалим
Следобедът преваляше, когато Лейла най-накрая се прибра в Йерусалим. Камел я остави в долния край на улица „Наблус“ и с хладно кимване на главата продължи нататък, като изчезна зад ъгъла с улица „Сюлейман“. Беше започнало да вали — хладен и тих дъжд, сипещ се от небето като разлюляна завеса, който намокри косата и сакото й, изливаше се беззвучно върху покривите и паважа. Над хълма Скопус на изток се виждаха кръпки синьо небе, но отгоре небето беше сиво и тежко, надвиснало над града като огромен стоманен капак.