— Гемал също е мъртъв. И за него не можем да направим нищо.
— Семейството му е живо. Дължим им…
— Гемал бе признат за виновен от законен съд, за бога. Направи самопризнания, че е обрал старицата.
— Но не и че я е убил. Това го отрича докрай.
— Та той се самоуби, по дяволите. Какво по-убедително самопризнание искаш? — Хасани пристъпи още една крачка. — Този човек беше виновен, Халифа! Виновен като дявол! Той го знаеше и ние го знаехме. Всички ние!
Очите му се бяха разширили от ярост. Но в тях имаше и нещо друго. Някакво отчаяние и дори страх. Нещо, което Халифа досега не беше виждал. Детективът запали поредната цигара.
— Аз не го знаех.
— Моля? Какво каза?
— Според мен Гемал не беше виновен. Тогава се съмнявах. Съмнявам се и до ден-днешен, а сега повече отвсякога. Мохамед Гемал може и да е обрал Хана Шлегел, но не я е убил. Знаех го още тогава, но за мой вечен срам не ми достигна смелост да го кажа. Мисля, че дълбоко в себе си всички го знаехме — вие, аз, началник Махфуз…
Хасани пристъпи и удари с юмрук по бюрото. Купчина документи се разпиля по пода.
— Достатъчно, Халифа! Достатъчно, чуваш ли? — Цялото му тяло трепереше, в ъглите на устата му се беше образувала пяна от слюнка. — Твоите психологически проблеми са си твоя работа, но аз имам на главата цял полицейски участък и няма да отворя едно дело с петнайсетгодишна давност само защото някакъв безгръбначен идиот страда от пристъп на съвест. Нямаш никакви доказателства, нищо, което да предполага, че Мохамед Гемал не е убил Хана Шлегел, освен собствените ти мисли, които, ако се съди по приказките ти за пера и жаби, са далеч от нормалното състояние.
Хасани забрави, че е с перука и яростно се почеса по главата. Изкуствената коса се свлече на челото му. Той изръмжа ядно и я запрати в другия край на стаята, стовари се на стола си и задиша тежко.
— Халифа, остави този случай — каза внезапно уморено и тихо. — Разбираш ли? За доброто на всички. Мохамед Гемал уби Хана Шлегел, Янсен умря при нещастен случай и между двамата няма връзка. Няма да отворя този случай.
Очите му премигнаха, неиздържали на погледа на Халифа.
— Сега отиваш в Зимния дворец, където някаква хауагая си мисли, че някой й е откраднал бижутата. Отиваш и разследваш случая. Забрави за Янсен и поне веднъж в живота си свърши някаква свястна полицейска работа.
Той стисна зъби и размести купчината книжа пред себе си. Халифа осъзна, че няма смисъл да продължава спора. Изправи се и тръгна към вратата.
— Ключовете — изръмжа Хасани. — Няма да ти позволя да си пъхаш носа в нещата на Янсен зад гърба ми.
Халифа се обърна, извади ключовете на Янсен от джоба си и ги подхвърли на Хасани, който ги улови с една ръка.
— Халифа, внимавай. Ясно ли е? Не смей да вършиш нищо, на своя глава.
Детективът се поколеба, след което отвори вратата и излезе в коридора.
Йерусалим
Лейла не можеше да мине през Дамаската порта в стария град с импозантната й двойна арка, почернелите й от времето плочи, тълпата от просяци и продавачи на плодове, без да си спомни първия път, когато беше дошла тук с родителите си на петгодишна възраст.
— Лейла, виж — гордо беше казал баща й, клекнал до нея, галейки дългата й до кръста черна коса. — Ал Куидс! Най-красивият град на света. Нашият град. Виж колко са ярки камъните на утринната светлина; помириши заатара и прясно изпечения хляб, чуй мюезина и виковете на продавачите на тамар хинди. Помни тези неща, Лейла, пази ги в себе си. Защото ако израелците постигнат своето, всички ще бъдем прогонени и Ал Куидс ще стане само нещо, за което ще четем в учебниците по история.
Лейла го беше прегърнала покровителствено.
— Няма да им позволя, татко! Ще се бия с тях. Не ме е страх — беше извикала.
Баща й се беше разсмял, беше я вдигнал и я беше притиснал силно към гръдния си кош, плосък и твърд като мрамор.
— Моята малка войничка! Непобедимата Лейла! Каква дъщеря си имам!
Тримата бяха обиколили града покрай стените, които тогава я бяха поразили като неизмеримо огромни и заплашителни, като надвиснала приливна вълна от камък. След това бяха минали през Дамаската порта и бяха влезли в забързания лабиринт на улиците вътре. Бяха пили кока-кола в някакво малко улично кафене, а баща й беше пушил шиша и беше разговарял оживено с група възрастни мъже, след което бяха поели надолу по улица „Ал Уад“ към Харам ал Шариф, от време на време спираха, за да й посочи той някоя пекарна, откъдето си беше купувал сладкиши като малък, площад, където беше играл футбол, една стара смокиня, чиито плодове беше брал.