— Не за ядене — беше обяснил. — Бяха прекалено твърди и горчиви. Замеряхме се с тях. Веднъж ме удариха право по носа. Трябваше да чуеш как изпука! Целия се олях с кръв!
При този спомен се беше разсмял и Лейла също се беше разсмяла и му беше казала колко е смешен, въпреки че историята я беше ужасила, самата мисъл, че баща й е пострадал. Толкова го обичаше, толкова искаше да му достави удоволствие, да му покаже, че не е слаба и не я е страх, че е силна като него — смела, истинска палестинка.
От смокинята бяха завили нагоре към плетеницата от тесни стари улички и накрая биха стигнали до едно място, където сградите и от двете страни надвисваха над главите им и образуваха нещо като тунел. Група израелски войници, застанали точно на входа, ги бяха изгледали подозрително.
— Видя ли как ни гледат — беше въздъхнал баща й. — Карат ни да се чувстваме като крадци в собствената си къща.
Беше я хванал за ръка и я беше повел към една ниска дървена порта, увенчана с изящна каменна арка, украсена с гроздове и виещи се лози. Бронзовата плочка на вратата обявяваше, че това е Алдер Коен Мемориал Йешива; на каменната колона отдясно беше прикрепена мецуца.
— Нашата къща — тъжно беше казал баща й и беше докоснал вратата. — Нашата хубава къща.
Семейството му — нейното семейство — беше избягало по време на боевете през юни 1967-а, напускайки града само с най-ценните семейни притежания, и беше намерило подслон в лагера Акуабат Джабр в покрайнините на Йерихон, на четирийсет километра от Йерусалим. Очакваше се това да е временна мярка и се върнаха веднага след края на боевете. Но къщата вече беше завзета от израелци и не им помогнаха никакви оплаквания до новата управа на града. Оттогава живееха като бежанци.
— Роден съм тук — беше казал баща й и беше прокарал с обич ръка по грапавото дърво и каменната арка. — Баща ми също. И неговият баща, и бащата на баща му. Четиринайсет поколения. Триста години. И всичко свърши, ей така.
Беше щракнал с пръсти. Тя беше вдигнала поглед и беше видяла сълзите в големите му кафяви очи.
— Няма страшно, татко — беше отвърнала и го беше прегърнала здраво, за да влее цялата си сила и обич в стройното му твърдо тяло. — Един ден ще си я получиш. И ще живеем тук заедно. Всичко ще се оправи.
Той се беше навел и беше отъркал лицето си в дългата й черна коса.
— Иска ми се, миличка — беше прошепнал. — Но не всички приказки имат щастлив край. Особено за нашия народ. Ще разбереш, когато пораснеш.
Тези и други спомени витаеха в главата й сега, когато минаваше през тъмния завой на портата към павирания наклон на улица „Ал У ад“.
Друг път тази част от града гъмжеше от народ, имаше многоцветни сергии, на които се продаваха цветя, плодове и подправки, тълпи от купувачи щъкаха във всички посоки, момчета се провираха между минувачите с дървени табли с месо или отпадъци. Но днес всичко беше необичайно тихо — несъмнено заради напредъка на „Воините на Давид“ навътре в града. Двама старци седяха под гофрирания сенник на едно изоставено кафене; отляво някаква селянка клечеше пред затворения с кепенци вход, разположила пред себе си самотна пирамида от лимони, заровила лице в сбръчканите си кафяви ръце. Друга жива душа нямаше, ако не се брояха израелските военни и полицаи: трима млади наборници се въртяха около купчина торби с пясък; отряд на граничната полиция със зелени барети беше насядал по стъпалата на кафенето; неколцина редовни полицаи патрулираха пред портата, маскировъчните им сини униформи се сливаха с мрака и главите, ръцете и краката им сякаш потъваха в тъмна дупка там, където трябваше да са телата им.
Лейла показа журналистическата си карта на единия от тях, хубаво момиче, което можеше и да е модел, ако не беше полицайка, и попита дали може да отиде до окупираната къща.
— По-надолу улицата е блокирана — отвърна момичето и неодобрително погледна картата. — Попитайте там.
Лейла кимна и продължи навътре, мина покрай австрийското общежитие, покрай Виа Долороса, покрай смокинята, която баща й беше показал преди толкова много години — дървото сякаш изобщо не беше се променило за всичкото това време. По някое време отпред се чуха крясъци и броят на военните и полицаите рязко нарасна. Виждаха се разпръснати групи шебаб, палестински младежи, някои с черно-белите ленти за глава на „Фатах“, други носеха червено-зелено-черно-бялото палестинско знаме, групи, събиращи се в тълпа, а тълпата в блъсканица. Тясната улица ечеше от песните им, гора от юмруци пулсираше във въздуха. Израелските войници охраняваха всички пресечки и пречеха на протеста да се разпространи навътре из града, безизразните лица на наемниците контрастираха с изкривените от гняв и предизвикателство лица на протестиращите. По паважа се виждаха пепел и остатъци от обгорен картон там, където бяха палили импровизирани огньове; израелските камери за наблюдение висяха с разбити обективи от стените като скелети на мъртви животни.