Хар Цион застина на място, след което се обърна бавно към журналистите, намери с поглед лицето на Лейла и прикова очи в нейните. Погледът му беше тежък и гневен, въпреки че в него проблесна и още нещо, почти веселие, сякаш двамата играеха някаква известна само на тях игра.
— Бихте ли обяснили, госпожице Ал Мадани — изплю той името й, все едно му горчеше, — защо, когато арабин убие двайсет мирни граждани, той бива наричан жертва, а когато един евреин защитава себе си и семейството си, бива заклеймяван като убиец?
Лейла безстрашно издържа на погледа му.
— Значи подкрепяте непровокираните убийства на мирни палестински граждани?
— Подкрепям правото на моя народ да живее в мир и безопасност на земята, която му е била дадена от Господ.
— Даже ако това означава системен тероризъм?
Хар Цион се намръщи. Останалите журналисти ги гледаха внезапно замлъкнали, погълнати от дуела им.
— В този регион на света има само едни терористи и те не са евреите. Макар това да не става ясно на хората, които се информират само от вашите статии.
— Вие не наричате убийството на дете тероризъм?
— Наричам го нещастен случай по време на война, госпожице Ал Мадани. Но не ние започнахме тази война. — Той замълча за миг, без да сваля поглед от нея. — Макар да е сигурно, че ние ще я приключим.
Хар Цион се обърна и влезе в къщата.
— Кучка — изсъска един от последователите му вътре. — Някой трябва да я застреля.
Хар Цион се усмихна.
— Сигурно. Но още е рано. Даже тя може да ни е от полза.
Луксор
Халифа обичаше руините на храма в Карнак, особено на свечеряване, когато тълпите оредяваха и залязващото слънце обливаше целия комплекс с меко златисто сияние. „Ипут Исут“, така го бяха наричали древните — „най-почитаното място“, и Халифа разбираше защо, тъй като тук наистина имаше някаква магия, град в руини, увиснал по средата между небето и земята. Идването тук винаги го успокояваше и разведряваше, като че го пренасяше в друго време и на друго място, и всичките му неприятности оставаха назад.
Но не и днес. Днес монументалните статуи и покритите с йероглифи стени го оставяха равнодушен. Почти не ги забелязваше, толкова погълнат бе от мислите си. Мина през първите и вторите пилони и влезе в гората от колони на голямата хипостилна зала, без дори да хвърли поглед около себе си.
Беше почти пет следобед. По заповед на началник Хасани беше изгубил почти целия си ден в Зимния дворец да се занимава с някаква възрастна английска туристка, която беше заявила, че са й откраднали бижутата. Двамата със Сария в продължение на три часа разпитваха целия персонал на хотела, преди старицата най-после да си спомни, че изобщо не си е взела накитите в Египет. „Дъщеря ми каза да ги оставя, за да не ми ги откраднат. Нали разбирате, в арабските държави…“
След като свърши, се върна в участъка, където стоя сам зад бюрото си, пуши цигара от цигара, драска в бележника си и мисли за Пиет Янсен и Хана Шлегел и срещата с началник Хасани, прехвърляйки отново и отново събитията в ума си. След час стана и отиде в архива в мазето, за да извади папката по случая „Шлегел“. Знаеше, че трябва да го остави на мира, но просто не можеше да се спре. В архива обаче го посрещна поредната мистерия. Папката я нямаше никъде. Госпожица Зафули, възрастна стара мома, която пазеше миналите случаи на управлението, откакто Халифа си спомняше — откакто изобщо някой си спомняше, — беше претърсила цялото мазе, но безуспешно. Досието беше изчезнало.
— Не мога да си го обясня — беше измърморила тя. — Просто не мога да си го обясня.
Халифа излезе от архива по-разтревожен отвсякога и без дори да се замисля, хвана такси до Карнак, не толкова, за да си разведри мислите, защото това бе мястото, където Хана Шлегел е била убита, а оттам и защото бе някаква фокусираща точка за всичките му съмнения и тревоги.
Мина през голямата хипостилна зала, колоните й във форма на папирусови тръстики надвисваха над главата му като дънери на секвои, и излезе през портата в южната стена. Наближаваше краят на работното време и туристическата полиция вече подкарваше посетителите към основния изход. Един полицай се приближи към Халифа, размахвайки показалец, но детективът му показа картата си и му позволиха да продължи.
Защо Хасани беше толкова непреклонен Халифа да не се рови в случая „Шлегел“? Това беше въпросът, който не му излизаше от ума. Тук имаше нещо нередно. Ужасно нередно. И опитите да открие какво щяха да му навлекат неприятности. Много неприятности. Но просто не можеше иначе.