Накараха ги да вървят още петдесет метра, след което релсите на пода се разклониха и едните продължиха право напред, а другите завиха надясно към друг, перпендикулярен на основната шахта тунел, чиито стени бяха скрити от поставени едни върху други кутии и сандъци. Близо до входа на това разклонение имаше количка без бордове, на която им заповядаха да оставят товара си.
— Това е — разнесе се глас от мрака отзад. — Вън. Изкарайте ги навън!
Затворниците се обърнаха и закрачиха по обратния път, дишащи тежко, но облекчени, че най-трудното е свършило. Един от другите евреи подкрепяше хомосексуалиста, чийто бос крак беше почернял. Отзад се чу приглушена размяна на реплики и се появиха и пазачите. Мъжът с кожената шуба остана в мината.
— Натам — нареди единият пазач, след като излязоха на открито. — Към оная купчина.
Подчиниха се, отидоха до купчината камъни и се обърнаха. Пазачите бяха насочили автоматите си към тях.
— Ой вей — прошепна Ицхак, внезапно осъзнал какво ще се случи. — О, Боже.
Пазачите се разсмяха и зимната тишина се разкъса от продрания рев на стрелбата.
Част 1
Наши дни
Долината на царете, Луксор, Египет
— Тате, може ли вече да се прибираме? По телевизията ще дават „Алим ал Симсим“.
Инспектор Юсуф Ез ел Дин Халифа загаси цигарата си, въздъхна и погледна сина си Али, който стоеше пред него и си чоплеше носа. Слабият, жилав мъж с високи скули, гладко сресана коса и големи искрящи очи излъчваше тиха сила, подправена с хумор — сериозен мъж, който обичаше да се смее.
— Не всеки ден отварят специално за теб най-великия археологически обект в Египет, Али — сгълча той сина си.
— Ама аз съм идвал тука от училище — започна да мрънка момчето. — Два пъти. Госпожица Уадуд ни показа всичко.
— Хайде на бас, че не ви е показала гробницата на Рамзес II, която видяхме днес. Нито пък тази на Ейе и Ти.
— В нея нямаше нищо — оплака се Али. — Само прилепи и купища стари бинтове.
— Все пак имахме късмет, че ни пуснаха вътре — настоя баща му. — Затворена е за туристи, откакто са я открили през 1905 година. И за твое сведение тези стари бинтове са истинските, в които са били увити мумиите, така както крадците са ги оставили в древни времена, след като са ги свалили от телата.
Момчето вдигна поглед, без да изважда пръста от носа си. В очите му проблесна интерес.
— И защо са го направили?
— Ами — започна обяснението си Халифа, — когато жреците увивали мумиите, слагали между бинтовете украшения и скъпоценни амулети, а крадците искали да ги вземат.
Лицето на малкия светна.
— Изваждали ли са им и очите?
— Доколкото знам, не — засмя се Халифа. — Макар че понякога им отчупвали по някой пръст или ръка. Което ще направя и аз, ако не престанеш да си бъркаш в носа!
Той грабна ръката на детето и шеговито започна да подръпва пръстите й. Али се отскубна и избухна в смях.
— По-силен съм от теб, татко! — извика.
— Да бе — отвърна Халифа, стисна момчето през кръста и го обърна с главата надолу. — Не си и наполовина силен колкото мен.
Стояха насред Долината на царете, близо до входа на гробницата на Рамзес VI. Беше късен следобед и тълпите туристи, които задръстваха долината през деня, вече се бяха разотишли и районът бе неестествено празен. Наблизо група работници разчистваха отпадъците от археологически изкоп и припяваха монотонно, докато събираха парчетата натрошен варовик в найлонови чували; по-нататък група екскурзианти тъкмо влизаха в гробницата на Рамзес IX. Иначе беше безлюдно, ако не се брояха неколцината туристически полицаи, чистачът Ахмед и приютилите се в оскъдните сенки по склоновете двама продавачи на пощенски картички и безалкохолни напитки, които се озъртаха напрегнато с надеждата да припечелят още нещо в края на деня.
— Виж сега какво ще направим — каза Халифа, остави сина си на земята и разроши косата му. — Ще огледаме набързо Аменхотеп II и приключваме, става ли? Няма да е възпитано да си тръгнем, след като Саид си създаде толкова проблеми, за да ни намери ключа.