Докато говореше, откъм бараката на инспектора на петдесет метра от тях се разнесоха викове и една висока непохватна фигура се понесе към тях.
— Намерих го! — извика фигурата и размаха ключ. — Някой го беше оставил на друга кука.
Саид ибн Басат, заради яркорижата си коса по-известен като Джинджър, беше стар приятел на Халифа. Бяха се запознали отдавна в Университета на Кайро, където и двамата учеха древна история. Недоимъкът беше принудил Халифа да изостави следването и да постъпи на работа в полицията. От своя страна Саид се беше дипломирал с отличие и беше постъпил в Службата по антиките, където се беше издигнал до заместник-директор на Долината на царете. Въпреки че Халифа не би го признал пред никого, това беше животът, който би си избрал и той, ако нуждата не го беше отпратила в друга посока. Обичаше древното минало и щеше да даде всичко от себе си, цялото си време, за да работи с останките от стари времена. В никакъв случай не се сърдеше на приятеля си, разбира се. А за разлика от него Джинджър нямаше семейство, нещо, от което Халифа никога не би се отказал, дори за всички исторически паметници в Египет.
Тримата поеха през долината, подминаха гробниците на Рамзес III и Хоремхеб, завиха надясно и тръгнаха по пътеката към входа на гробницата на Аменхотеп II, която се намираше в дъното на каменно стълбище, зад заключена тежка желязна врата. Джинджър пъхна ключа в катинара.
— Докога ще стои затворена? — попита Халифа.
— Още само месец, месец и нещо. Реставраторите почти приключиха.
Али се шмугна между двамата, надигна се на пръсти и надникна в мрака зад решетката.
— Има ли съкровище?
— Боя се, че не — отвърна Джинджър, отмести момчето от вратата и отвори решетката. — Била е напълно ограбена още в древни времена.
Щракна електрическия ключ и лампите осветиха дълъг, слизащ бавно надолу коридор, издълбан в скалата, със стени и таван, по които все още личаха характерните бели вълни от следите на древното длето. Али се втурна надолу.
— Знаете ли какво щях да направя, ако бях цар на Египет? — викна момчето и гласът му отекна в тясното пространство на гробницата. — Щях да си направя тайна скрита стая и щях да сложа всичките си съкровища вътре, а след това щях в друга стая да сложа малко съкровища, за да подлъжа крадците. Като онзи човек, за когото ми разказа, татко. Хорибъл Инкиман.4
— Хор-анх-амон — с усмивка го поправи Халифа.
— Да. А след това щях да направя хитри капани, за да се хванат в тях всички крадци. И щях да ги натикам в затвора.
— Значи са щели да бъдат големи късметлии — засмя се Джинджър. — В древен Египет обичайното наказание за ограбване на гробници било отрязване на носа и изпращане в солните мини в Либия. Или това, или набиване на кол.
Той намигна на Халифа, двамата мъже се разсмяха и поеха по коридора след Али. Не бяха изминали и няколко метра, когато зад гърбовете им се чуха забързани стъпки. Някакъв задъхан мъж в джелаба се появи на входа на гробницата и силуетът му се очерта в яркия правоъгълник на следобедното небе.
— Има ли тук инспектор Халифа? — извика хрипливо, останал без дъх.
Детективът погледна приятеля си и пристъпи крачка назад към вратата.
— Аз съм.
— Трябва да дойдете бързо, от другата страна. Намериха…
Мъжът млъкна, за да си поеме дъх.
— Какво? — попита Халифа. — Какво намериха?
Мъжът го погледна с разширени очи.
— Труп!
Някъде отдолу, от дълбочината на шахтата долетя гласът на Али.
— Много яко! Може ли и аз да дойда, тате?
Бяха открили трупа в Малката, археологически обект в най-южния край на Тиванския масив, някога дворец на фараон Аменхотеп III, а сега обширно пусто място с изгладени от пясъка развалини, посещавани само от най-заклетите египтофили. Прашно полицейско „Деу“ чакаше Халифа пред сградата на управата. Той остави сина си с Джинджър, който обеща да го прибере вкъщи, качи се на дясната седалка и колата потегли. Възмутените писъци на Али отекнаха подире му.
— Тате, не искам да се прибирам у дома! Искам да видя трупа!
Пътят до Малката им отне двайсет минути. Полицаят, който шофираше, намусен млад мъж с лунички и лоши зъби, през цялото време не отлепи крак от педала, докато пътят се виеше надолу по хълмовете към равнината на Нил, за да поеме на юг покрай ръба на масива. Халифа гледаше през прозореца насажденията от захарна тръстика и молочия, пушеше цигара „Клеопатра“ и слушаше с половин ухо новините по очуканото радио в колата за ескалиращото насилие между израелци и палестинци — поредният самовзривил се атентатор, поредната израелска репресия, поредната смърт и нещастие.