— Тези скоро ще воюват — каза шофьорът.
— Те вече воюват — въздъхна Халифа, дръпна за последно от цигарата и изхвърли фаса през прозореца. — Воюват вече петдесет години.
Шофьорът взе пакетче дъвки от таблото, пъхна две в устата си и задъвка ожесточено.
— Мислиш ли, че някога може да има мир?
— Не и както вървят нещата. Внимавай, каруца.
Шофьорът свърна рязко, за да изпревари магарешката каруца, натоварена догоре с ожъната захарна тръстика, и влезе пред нея тъкмо навреме, за да избегне челния удар с идващия отсреща туристически автобус.
— Аллах да ме пази — измърмори детективът, вкопчен за таблото. — Аллах да се смили над мен.
Минаха покрай Деир ел Бахри, Рамзейона и разпилените останки от храма на Меренпта, преди накрая да стигнат до кръстовище, където единият път поемаше на изток към Нил, а другият — нагоре и на запад към древното работническо село при Деир ел Медина и Долината на цариците. Продължиха направо и слязоха от гладкия асфалт на прашния разбит път, който ги отведе покрай големия храм в Мединет Хабу към еднообразната камениста пустиня, покрита с отпадъци и бодливи оплетени кълба от камилски тръни. Продължиха още километър, криволичеха и подскачаха по пътя, от време на време минаваха покрай порутени останки от древни кирпичени стени, кафяви и безформени като разтопен шоколад, и най-после стигнаха до четири полицейски коли и линейка, паркирала до ръждясал телефонен стълб, а отзад и пета кола, прашен син мерцедес, спрял малко по-встрани от другите. Спирачките изсвириха и Халифа излезе от колата.
— Защо просто не си вземеш мобилен телефон — изръмжа Мохамед Сария, заместникът на Халифа, който се отдели от групата при линейката и дойде да го посрещне. — Цял час ми отне да те издиря.
— През което време аз имах удоволствието да посетя две от най-интересните гробници в Уади Бибан ел Мулук — отвърна Халифа. — Това е най-добрата причина, за която се сещам. Освен това от мобилните телефони се хваща рак.
Той си извади цигарите и запали.
— Е, какво имаме?
Сария раздразнено поклати глава.
— Труп. На мъж. Бял. Казва се Янсен. Пиет Янсен. — Бръкна в джоба на сакото си и извади полиетиленов плик със стар портфейл, който подаде на Халифа. — Египетски гражданин. Макар да не си личи от името. Собственик на хотел долу в Гезира. „Мена-Ра“.
— До езерото ли? Знам го.
Халифа извади портфейла от плика, огледа съдържанието му и забеляза личната карта на египетски гражданин.
— Роден през 1925-а. Сигурен ли си, че просто не е умрял от старост?
— Не и ако се съди по състоянието на тялото.
Детективът извади кредитна карта от „Банк Мист“ и пачка банкноти по двайсет египетски лири. В страничното отделение откри членска карта за Египетското градинарско общество, а зад нея изтъркана черно-бяла снимка на огромен, жесток на вид пес вълча порода. На гърба й имаше избелял надпис с молив „Арминий, 1930“. Той я погледа малко с усещането, че името му е познато отнякъде, но не се сети точно откъде, след което върна снимката на мястото й, пъхна портфейла обратно в плика и го подаде на заместника си.
— Съобщи ли на роднините му?
— Няма живи роднини. Свързахме се с хотела.
— Ами мерцедесът? Негов ли е?
Сария кимна.
— Намерихме ключовете в джоба му. — Полицаят извади втори плик, в който беше пъхната учудващо голяма връзка ключове. — Проверихме вътре. Нищо необичайно.
Отидоха до мерцедеса и надникнаха през прозореца. В колата — напукана кожена тапицерия, табло от полирано орехово дърво, ароматизатор, висящ от огледалото за обратно виждане — нямаше нищо друго, освен един брой на „Ал Ахрам“ отпреди два дни на дясната седалка и скъпа на вид камера „Никон“ на пода зад седалката на шофьора.
— Кой го откри? — попита Халифа.
— Някаква французойка. Излязла да снима развалините и случайно се натъкнала на тялото. — Сария разгърна бележника си и присви поглед към страниците. — Клодия Шамполион — прочете, кривейки с усилие устните си за непривичните съгласни. — Двайсет и девет годишна. Археоложка. Отседнала е ей там. — Той посочи пълния с дървета и ограден с тухлена стена двор малко по-нататък. Седалището на Френската археологическа мисия в Тива.