Джеймс Ролинс
Последната тайна на земята
За написването на тази история трябва да благодаря на много хора. На моя литературен агент Пеша Рубинстейн, която съзря някакъв блясък в недовършената чернова. На издателката си Лиза Койч, благодарение на чиито самоотвержени усилия моята история придоби сегашния си обработен вид. На пишещата група, която охотно се зае с фабулата и я направи по интересна; Крис Кроу, Денис Грейсън, Дейв Мийк, Джефри Мос, Джейн О’Рива, Стифън и Джуди Прей и Керълайн Уилямс. Специално държа да изразя благодарността си Към Керолин Мак Крей за нейната помощ, критични бележки, обич и приятелство.
Накрая, нека спомена двама души, на които трябва да хвърля вината за написаното. Благодаря ви, мамо и татко!
БОЖЕ МОЙ, ТА ТОВА МЯСТО Е УЖАСНО!
ВЪВЕДЕНИЕ
Планината Еребус, Антарктида
От единия до другия край на хоризонта континентът бе скован от син лед, излъскан от ураганните ветрове, които разнасяха малки ледени късчета из замръзналата пустош. Единствените създания, живеещи на повърхността, бяха отрупаните в мрачни ивици жълти лишеи, далеч по-стари от всеки от хората, командировани в базата Мак Мърдо.
На три километра под Еребус, под дебели пластове от ледници, замръзнала почва и гранит, редник Питър Уомбли изтри потта от очите си. Мечтаеше за хладилника в каютата си, зареден с каса „Куърс“.
— Не мога да го разбера това място — каза той. — Горе е шибана виелица, а тук е по-горещо от курвенски задник.
— Ами ако престанеш да мислиш за това, няма да ти навреди — отвърна лейтенант Брайън Флатъри и откачи ръчния си фенер от транспортния мотоциклет. — Да вървим. До края на смяната трябва да калибрираме още три релета.
Питър взе фенерчето си, включи го, прорязвайки мрака със светлинен лъч, и последва лейтенанта.
— Внимавай къде стъпваш — каза Брайън, като освети с фенерчето си една пукнатина на дъното на пещерата.
Питър я заобиколи и я огледа с подозрение. Още в деня на пристигането си преди три месеца се бе научил да изпитва уважение към пещерите, наподобяващи пчелни пити. Надвеси се над края и и насочи светлинния лъч надолу. Светлината сякаш потъна в дъното на света. Той изтръпна, когато се замисли дали някъде тук имаше порта към ада.
— Изчакайте ме! — извика към лейтенанта.
— Ще отида до релето — отвърна Брайън и зае позиция пред входа на тунела с една транспортна шейна. — Давам ти петминутна почивка, докато се върна.
Питър въздъхна със скрито облекчение. Никак не обичаше „дупките, проядени от червеи“ — именно така войниците бяха кръстили гладките виещи се проходи. Бяха толкова тесни, че човек едва можеше да се провре през тях. През „дупките“, свързващи отделните пещери, можеше да се пътува единствено с моторна шейна.
Досущ като малко момче през зимата, Брайън легна по корем върху шейната с глава, насочена към отвора. Включи двигателя и отразеният в стените на пещерата звук удвои и утрои силата на децибелите си. След като повдигна за последно палец нагоре, Брайън се изтласка към отвора. Шейната влезе в тесния тунел.
Питър приклекна, за да проследи по-добре движението на Брайън. Някъде в далечината шейната направи завой и светлините изчезнаха. След още няколко мига изчезна и звукът. Питър остана сам в пещерата.
С помощта на фенерчето си провери колко е часът. Брайън трябваше да се завърне след пет минути. Усмихна се. Можеше да се завърне дори и след двайсет минути, ако му се наложеше да разглоби свързочното реле и да подмени някои части. Значи Питър щеше да разполага с повече от достатъчно време. Измъкна от джоба цигара.
Настрои фенерчето на широк ъгъл, за да освети колкото се може по-голяма площ. Сетне се облегна на стената на пещерата, извади кибритена клечка и я запали. Всмукна дълбоко от посмачканата си цигара. Като отметна глава назад, с наслаждение пое дима в белите си дробове.
Изведнъж в пещерата се разнесе шум, сякаш някой стържеше камък.
— Майната му! — каза Питър, като насмалко не се задави от дима. Освети откритото пространство, като раздвижи фенерчето във всички посоки. Нищо. Просто празна пещера. Вслуша се напрегнато, но не чу нови звуци. Сенките продължаваха да подскачат на светлината на фенерчето. Внезапно му се стори, че е станало много по-студено и тъмно.
Погледна часовника си. Бяха изминали четири минути. Брайън вероятно вече се завръщаше. Питър размаза с крак угарката. Чакането щеше да му се стори дълго.
Брайън Флатъри затвори страничния, капак на ретранслаторната станция. Бе изправна. Оставаше да бъдат проверени само още две релета. С тези банални проверки можеха да се справят и подчинените му, но той държеше да направи това лично. Възприемаше едва доловимия шум от статично електричество като предизвикателство към професионалния му опит. Още една малка фина настройка, и всичко щеше да бъде доведено до съвършенство.