Бен съблече окървавените си панталони и ги изцеди. Останал по гащета, огледа раната си. Бе голям разрез, преминаващ по горната част на бедрото. Щеше да остави грозен белег, но нищо повече. Като се намръщи, използва последните капки вода в манерката си, за да промие раната. Сетне пристегна горната част на бедрото си с кърпа, за да спре кървенето.
— Сега доволен ли си? — попита Бен, като навлече отново панталоните си.
По лицето на ловеца отново се бе изписало отегчение. Очевидно бе доволен.
— Добре, да тръгваме — каза Бен и отново започна да се прехвърля от една сянка към друга. Една среща с миризливите кракани му бе достатъчна и не искаше да се сблъсква с други.
Пътят бе чист. След пет минути се озова пред вратата на офиса на Блейкли. Стъклената врата бе разбита, но инак бетонната административна сграда бе непокътната. Като се промъкна през развалините, стигна до металната врата, водеща към канцеларските помещения. Нищо и нямаше. Опита се да я отвори, но бе заключена.
— Майната му! — изруга и удари с юмрук по вратата. Натисна още веднъж дръжката.
— Ало? Има ли някой там? — чу се глас иззад вратата. Слава Богу! Някой бе оцелял. Бен забарабани с юмрук по вратата.
— Отворете! Аз съм Бен Бръст от изследователския екип.
— Това безопасно ли ще е? — попита гласът след малко.
— Засега — да. Отворете.
Той чу как ключалката щрака и след миг вратата се отвори. Пред него бе застанала дребна блондинка с права коса. Хубавият и някога костюм сега висеше върху отслабналото и тяло като върху закачалка.
— Санди? — Бен разпозна Секретарката на Блейкли. — Добре ли си?
— Слава Богу, че си тук! — каза тя, затича се към него и го прегърна.
Нобкоби се доближи до Бен и промърмори нещо, като сочеше към вратата.
Санди едва сега забеляза голия дребен ловец. Очите и се разшириха и пръстите и стиснаха с все сила ръката на Бен. Леко изписка и се отдръпна.
Бен даде знак на Нобкоби да излезе навън, за да не я плаши повече. После хвана Санди за ръката и я поведе към офиса на Блейкли.
След като влязоха в него, Бен отиде до касата, където се съхраняваше диамантената фигурка. Идолът на племето мими-суи. Не знаеше как да я отвори, но в базата щяха да се намерят достатъчно експлозиви и взриватели за целта. Хари знаеше къде се намират тези неща и как да се използват. Къде обаче бе сега Хари?
— Какво беше това… това създание? — попита Санди, след като седна в едно кресло.
— Приятел е. Един от жителите на пещерата.
— Как… Искам да кажа, кога…
Той се доближи до нея.
— Историята е много дълга, но можеш да ми повярваш, че е приятел. Няма да ти стори нищо лошо.
Тя притисна ръце към гърдите си и потрепера.
— А ти как така остана тук? — попита Бен. — Защо не се евакуира заедно с другите?
От погледа и пролича, че тя го взе за обезумял.
— Нямаше никаква евакуация. Те ни нападнаха внезапно. Не остана време за евакуация. Всички са мъртви.
— Как така? Нима отгоре не изпратиха подкрепления?
— Радиовръзката бе прекъсната почти веднага. В деня след нападението чух двигателя на асансьора и отидох да погледна какво става.
Лицето и побеля, когато разказа какво се бе случило.
— Асансьорът бе пълен с войници. Те обаче нищо не знаеха — каза и погледна Бен с изпълнени със скръб очи. — Нищо не знаеха! Шумът привлече дузини от тези създания. Когато вратата на асансьора се отвори, войниците бяха буквално накъсани на парчета. — Санди закри лицето си с ръце. — След това никой не направи опит да слезе.
Бен кимна с разбиране.
— При положение, че Мак Мърдо е на края на света, няма нищо учудващо — каза. — Вероятно ще им бъде нужна поне седмица, за да предприемат контраофанзива. Дотогава ще трябва да разчитаме само на себе си.
Санди започна да хлипа.
— Ще се справим. — Потупа я по ръката, опитвайки се да я успокои.
— Всички избягаха оттук — проплака тя. — Останах сама. Нищо не можах да направя.
— Какво стана с Блейкли?
— Когато го видях за последен път, бягаше оттук заедно с момчето Джейсън.
— Знаеш ли дали са успели да стигнат до безопасно място? — попита Бен с разтуптяно сърце.
— Нямам представа какво се е случило. Заключих се тук. Обаче писъците… Писъците продължиха цели дни. След това настъпи тишина. Нищо не се чуваше. Абсолютно нищо. Това нещо, безмълвието, беше най-страшното — каза тя и го погледна. — Реших, че съм оцеляла само аз.
— Б, не си само ти — отвърна и той и се изправи. Какво щеше да каже на Ашли? Погледна часовника си. Бяха изминали четиринайсет часа, а му предстоеше да разбие касата и да се завърне в селото на племето. Нямаше да му остане достатъчно време, за да огледа цялата база, след като наоколо се разхождаха зверове. Спря пред касата и стисна юмруци. Къде, по дяволите, бе Хари? Реши да се обърне към Санди.