Седналият до него Джейсън, все още напрегнат, подритваше дивана с крак. Момчето бе преминало през адски изпитания. Междувременно бе разказало всичко, случило се до момента, когато Бен го откри.
Санди, седнала на стол зад бюрото на Блейкли, омотаваше кичур от косата си с пръсти. Под очите и имаше тъмни кръгове.
— Клетият доктор Блейкли — простена тя.
Бен кимна в знак на съгласие. Засрами се от всички подозрения, които бе изпитвал спрямо ръководителя на тази окървавена експедиция. Не заслужаваше да умре по такъв начин.
— Всичко е готово, Бен. Да вървим — каза Хари, който най-сетне се появи на вратата.
Бе време да се тръгва. Посланието на Моамба се бе отпечатало върху разума на Бен. Чакането бе мъчително, но Хари бе настоял Бен да си почине за няколко минути, докато той организира едно по-бързо завръщане при Ашли. Докато се изправяше, Бен усети отново силна болка в рамото.
— Покажи ми това, за което говориш — обърна се към Хари и присви очи от болка.
— Извън сградата е. Ела да го видиш — подкани го Хари и му даде знак да го последва.
След като каза на Джейсън да остане на мястото си, Бен тръгна по коридора подир Хари. Входът бе напълно разрушен и вратата висеше на пантите си.
Хари махна с ръка на двамата ловци, които бяха отвели краканите далеч от тях. Бяха се завърнали и въобще не личеше да са уморени от многочасовия поход. Хари потупа приятелите си по раменете и излезе навън.
— Веднага, след като отпътуваш, и аз ще тръгна заедно с момчето — каза Хари. — Ще взема асансьора, за да го отведа на безопасно място. Ти обаче трябва да побързаш.
— Знам. Пази и себе си, и момчето. Наоколо се върти един луд, който залага бомби и на други места, не искам Джейсън отново да попадне в лапите му — каза Бен и погледна за пръв път плиткия кратер, образувал се при експлозията. Имаше почти два метра в диаметър. Повърхностните скали изглеждаха обгорели. Не видя никъде трупа на Малкия Тим и мрачно се усмихна. Взривът навярно бе разкъсал звяра на малки парченца. Обърна се към Хари. — Кажи сега, какъв коз криеш в ръкава си?
— Ще видиш — отвърна ухиленият Хари и го поведе малко встрани от сградата. — Ето го и моя шедьовър — каза гордо.
До стената на сградата бе подпрян черен хромиран мотоциклет. Бен подсвирна от изненада.
— Открих го в жилищния район, след като разузнах околността. Реших, че с него може да се пътува по-бързо из тунела. Това чудо ще изпревари който и да е кракан.
— Страхотна идея — съгласи се Бен и удари с ръка по седалката. — Бензин има ли? Готов ли е за път?
— Да.
— В такъв случай да действаме. Не знам къде е този мръсник Халид или какво крои, но според мен не трябва да чакаме повече…
— Какво ще кажеш за жената, която държи като заложник? За биоложката? — попита Хари. — Трябва ли да я търсим?
Бен затвори очи и стисна юмруци. Представи си нервната усмивка на Линда. Ненавиждаше думите, които му предстоеше да произнесе.
— Не — каза с напрегнат глас. — Това е прекалено рисковано. От това, което чухме, предполагам, че тя вече е мъртва. Просто изведи това момче с асансьора и толкоз.
— Добре. В такъв случай да тръгваме — подкани Хари.
След броени минути Хари подготви всичко необходимо. Бен се качи на мотоциклета с плячкосана отнякъде пушка, поставена под лявото бедро. В раницата му нямаше нищо друго освен статуята на она, завита в хартия.
Един от ловците — Бен така и не си спомни името му — неохотно се устрои на задната седалка на мотоциклета. Бен въздъхна, обърна се към Хари и му посочи дребничкия ловец.
— Тази статуя мога да я върна и сам — каза.
— Да пътуваш сам не е безопасно. Можеш да попаднеш на други глутници. Тръгвай!
Джейсън, застанал до мотоциклета, очевидно бе разтревожен от това, че Бен ги напуска.
— Ще се върна — успокои го Бен. — Следващия път на задната седалка ще видиш майка си.
Джейсън се Опита да се усмихне, но тревогата не изчезна от лицето му.
— Бен, пази се.
— Добре, добре — отвърна Бен и запали двигателя. Мотоциклетът изрева и Бен неволно се усмихна. След малко усмивката му премина в гримаса, тъй като спътникът му от задната седалка го бе стиснал така силно през кръста, че почти наруши кръвообращението му. Бен потупа ръката, която го стискаше. — Спокойно, мой човек. — Прегръдката се поразхлаби, но съвсем малко.
Бен махна за последно с ръка и потегли с умерена скорост. По повърхността бяха разпилени твърде много неща, за да кара със скорост, по-голяма от тази на бягащ човек. След малко обаче, когато започна да свиква с управлението на мотоциклета, увеличи скоростта и на лицето му разцъфна широка усмивка. Профуча покрай терен, обсипан със смачкани палатки, и се запъти на изток, за да заобиколи пропастта, тъй като мостът бе разрушен. Постара се да не забелязва човешките трупове, които срещаше по пътя. Това прилича на верижна катастрофа, помисли си мрачно и усмивката му изчезна.