Той продължи да я гледа няколко минути и едва тогава проговори. Очевидно му бе трудно да се справя с думите. Посочи с пръст главата си.
— Моамба… е мъдър — каза. После стисна Ашли за рамото. — Моамба… ти вярва.
Тя даде знак с кимане, че го е разбрала, за да го поощри да говори.
— Хари очевидно се е занимавал с него — промърмори Майкълсън.
Вождът на ловците се обърна към майора.
— Кръвен брат — каза и скръсти ръце на гърдите си. — Вярвам ти — добави. Обърна се към Ашли. — Тругула… Тругула… вярва… на теб.
Правилно ли го чу? Правилно ли го разбра? Значи той и вярваше! Ашли се поддаде на порива си и прегърна Тругула с разплакани очи. Той обаче се измъкна от прегръдката и.
— Опасност! — предупреди. — Опасност тук! Тръгвайте! Сега! — добави и я поведе към изхода.
— Почакай! — отвърна Ашли, като освободи ръката си. — Ако наистина ни имаш доверие, кажи това на другите. Няма защо да бягаме.
Той я погледна смутено. Не я разбираше. Хвърли поглед към вратата, а после, отново към Ашли.
— Тругула ти вярва — каза с измъчен глас и посочи с ръка към селото. — Те не ти вярват.
Ашли разбра, че той иска да им помогне да избягат от това място. Да избягат от обвинителите си. Не допускаше, че неговите сънародници ще повярват в нейната невинност. Селяните изпитваха силно подозрение към чужденците.
— Тръгвай. Веднага — повтори Тругула.
— Не — отвърна Ашли и не помръдна от мястото си.
— По-добре ще е да го послушаме — обади се Майкълсън.
— Ако избягам, ще излезе, че признавам вината си. Не мога да позволя тези хора да ни възприемат като хладнокръвни убийци.
— Много рискуваме, Ашли.
— Ти нали преди малко каза, че трябва да потърся начин да докажа своята невинност? Тогава реших, че това е наивно. Ако Тругула обаче ни помогне, би могло да се получи нещо.
— Би могло, казваш. Доста лекомислено постъпваш, като залагаш нашия живот.
— Трябва да се опитам — каза тя и го погледна в очите.
Линда почувства, че краката и бяха натежали. Тътреше се след Халид като на автопилот, като се движеше механично. Погледна го. Той си пробиваше път към асансьора. Тя знаеше, че винаги ще го ненавижда и презира. Сега обаче душата и бе опустошена.
Бе измамила Джейсън. Бе му обещала, че ще се завърне. Спомни си погледа му, когато го завързваше за колоната. Той знаеше, че ще умре. Тя трябваше да се опита да го спаси, но страхът я бе прекършил. Бе изпитала страх от Халид. И от смъртта. Със своето бездействие бе предрешила съдбата на Джейсън.
По бузата и се стече сълза. Целият и живот бе преминал под сянката на страха. Под сянката на клаустрофобията или на някакъв друг страх. Той бе неин постоянен спътник. Същият този страх в крайна сметка бе породил нейната слабост и бе предизвикал смъртта на едно дете.
След смъртта на Джейсън страхът и изчезна. Бе останало само чувството за вина.
— Чуваш ли нещо? — попита я Халид.
Линда не чуваше нищо. Не му отговори. Бе и трудно да говори.
— Я виж това! — каза Халид.
Линда погледна към мястото, посочено от него. На разстояние, голямо колкото дължината на футболно игрище, мракът бе пробит от светлинни лъчи. Те осветяваха кулата на асансьора. Там нещо се движеше. Клетката на асансьора се спускаше към базата. Някой идваше.
Тя се вгледа по-внимателно и видя как през решетките на асансьорната клетка се подаваха пушки и други оръжия. Клетката бе заприличала на таралеж. Пристигаха подкрепления.
— Вече са близо — прецени Халид и очите му се превърнаха в тънки цепки. — Ще изчакаме още няколко минути.
Линда, доволна от тревогата на Халид, си позволи да се усмихне:
— Струва ми се, че няма да излезеш оттам.
Халид я погледна, свали раницата си и започна да се рови в нея. Извади оттам малък предавател. Бе различен от този, с който трябваше да се взривят зарядите.
— Какво правиш?
— Приведи се — каза и той и натисна копчето. Върху устройството просветна зелена светлина. Халид я сграбчи в ръцете си и се скри зад една частично разрушена сграда. Чу се силна експлозия и към тях се понесоха скални парчета и пушек.
След като по-голямата част от дима се разнесе, Халид погледна натам. На мястото на площадката на асансьора имаше димящ кратер. Единственият оцелял прожектор осветяваше зловеща картина. Сякаш в забавен кадър, останалата част от кулата започна да пада. Асансьорната клетка, лишена от всякаква опора, се устреми към входа на пещерата. Макар и ушите на Линда още да кънтяха от взрива, тя успя да чуе човешки писъци.
Затвори очи. Стори и се, че времето е спряло. Сетне чу звука. Звукът, който се получи, когато асансьорната клетка се сгромоляса върху повърхността. Продължи да се вслушва. Писъците бяха престанали.