Халид се приближи до нея и запали цигара с леко трепереща ръка.
— Радвам се, че заложих тези заряди още през нощта, преди групата да се отправи на път. Още от самото начало си давах сметка, че мисията може да завърши по този начин. Планирах всичко навреме.
— А сега какво ще правим? Няма как да напуснем базата.
Той изхвърли облак дим към далечния таван.
— Сега ще трябва да се свържа със своите началници и да им доложа обстановката. Дано свързочният център на Блейкли да е изправен.
— А после?
— После ще умрем — каза той и повдигна рамене.
Глава 36
Проклетият Синджари! Бен започна да се свестява. Опита се да стане. Остра болка прорязваше тила му при всяко движение. Ехото на експлозията, която го бе пробудила, все още продължаваше да кънти в пещерата.
Бен изстена и се изправи. Краката му трепереха. Погледна далечната горяща база. Какво се бе случило? Така или иначе вече знаеше отговора, Халид.
Дали трябваше да се завърне в базата. Животът на Хари и другите може би беше застрашен. Разтри с пръст тила си и погледна часовника. Времето му изтичаше. Бе изгубил близо час. Трябваше да отиде при Ашли. Трябваше да я освободи.
Преди всичко обаче трябваше да разбере какво се бе случило. Седна на пода на пещерата и затвори очи, като позволи на мислите си да се движат свободно. Представи си Нобкоби и то призова.
Отговорът дойде почти незабавно. Образът на Нобкоби веднага се появи от мрака. Мустаците му бяха опърлени.
— Какво се случи? — попита Бен. — Джейсън добре ли е?
Задъхан, Нобкоби кимна утвърдително.
— Това, дето беше като клетка, е разрушено. Хари и брат ми отидоха да търсят врага ти и да го спрат. Отведох момчето и жената в мястото офис. В безопасност са. Аз ги пазя. Хари каза, че трябва да побързаш.
— Знам.
— Извикай помощ.
Бен прекъсна контакта и се изправи. Трябваше да върне статуята, преди… Дявол да го вземе! Даде си сметка, че нещо липсваше. Пушката му продължаваше да лежи на пода, там, където я бе изтървал. Бен претърси малкото помещение. Раницата му я нямаше. Нямаше я и статуята, която беше в нея.
Синджари!
Мръсното копеле не го бе убило, защото бе намерило това, което му трябваше, за да провали мисията. Без статуята Ашли щеше да загине.
Мръсно малко копеле. Бен огледа помещението и спря поглед върху алуминиевата транспортна шейна с диамантена ос. Извади нож от пояса си и преряза въжето, с което бяха прикрепени към нея пластмасовите шейни. Дали пък…
Ашли разбра, че Тругула бе смутен от молбата и, но той накрая отстъпи и се съгласи да я отведе заедно с Майкълсън в стаята на умбо. За да стигне дотам, Тругула избута останалите ловци, някои, от които очевидно решиха, че вождът им е обезумял. Той обаче чрез блъскане и заплахи си проби път.
Майкълсън започна да се разхожда из пещерата, като гледаше с неодобрение мъжката статуя на умбо.
— Това е само мое предположение — поясни той. — Не бих искал да рискуваш живота си само заради него.
— Разсъжденията ти са логични. Синджари вероятно ще се опита да се завърне в селото оттук. Трябва просто да го изчакаме. Да се изправим пред него.
— Ами ако вече се е завърнал?
— Не вярвам да е успял — успокои го Ашли. — Ако това бе станало, досега да сме го разбрали. Щеше да е проглушил цялото село с обвинения срещу нас.
После огледа отново малкото помещение. Изглеждаше пренаселено, тъй като в него освен Тругула се намираха и още шест ловци. Други ловци охраняваха входа. Очевидно връщането му щеше да се узнае в селото и да дойдат и други хора. Ашли се надяваше да заловят Синджари, преди това да стане. Една тълпа можеше да бъде много лоша и да не и позволи да докаже невинността си.
Сякаш в потвърждение на страховете и в тунела се разнесе глъчка. Някой заговори на висок глас. Внезапно помещението като че ли се взриви, тъй като в него нахълтаха изведнъж много тела. Няколко фигури, уж борещи се, се изтърколиха в пещерата.
Майкълсън я прикри с тялото си. Тругула също препречи достъпа до нея.
Тя видя как ловците се опитваха да окажат съпротива на новодошлите туземци, наподобяващи булдози, но те бързо надделяха. Бяха много повече, едно просто одраскване, с техните ножове и копия причиняваше гърчове у пострадалите от тях.
След малко само тя, Майкълсън и Тругула не се търкаляха на земята. Бяха обкръжени от поне десетина от ниските мускулести нападатели.
— Силарис! — каза презрително Тругула и се изплю в посока към тях.
Нападателите не направиха опит да се доближат. Очевидно мисълта, че могат да нападнат един от старейшините на племето, ги смущаваше.