— Може да дойде с мен — прекъсна го Линда. — Ще изследвам езерото. Районът, който ще оглеждам, е в периметъра на лагера. Нали ще ми помогнеш, Джейсън? — обърна се към момчето.
— Нали нямаш нищо против, миличък? — каза Ашли на поруменялото дете.
— Разбира се. Това ще ми бъде много приятно — отвърна Джейсън с малко унил глас.
— Значи договорихме се — усмихна се Линда. — Ще изследваме езерото заедно с Джейсън.
Бен, седнал до Джейсън, леко го сръга с лакът.
— Уредихме се, приятелю — прошепна на Джейсън. Уж тихо, но така, че Ашли да го чуе. — Сега и двамата си имаме гаджета.
Джейсън се опита да прикрие усмивката си с ръка. Ашли въздъхна отчаяно. Мъже.
Започнаха да гасят светлините. От прозореца си Халид проследи как лампите започнаха да изгасват една по една. Фалшивият залез трябваше да напомни, че е време за сън. Блейкли вече бе обяснил колко е важно в една напълно тъмна среда да се поддържа денонощен ритъм. Непрекъснатото редуване на фазите на светлина и мрак подпомагаше работоспособността.
Това се вписваше напълно в плановете му. Сенките са добро прикритие.
След малко само тук-там останаха да светят отделни лампи. Както и лампата на асансьора. Светлинният и лъч, излизащ от тавана, бавно описваше овали около сталактитите — черни пръсти, сочещи надолу.
Погледна часовника си. Десет часът. Бе време да се заеме с работа. Излезе от стаята си и после тихо се измъкна от оградата. „Нощта“ бе все още топла и въздухът бе пренаситен с голяма почти осезаема влага. Обстановката с нищо не напомняше сухите нощи в родния му край. Пустинният пясък запазваше топлината си дори и в леденостудени нощи. Небето бе осеяно със звезди, подобни на огньовете на джихада на Аллах.
Докато прекосяваше жилищната част на лагера и криволичеше сред няколко декара, обсипани с палатки със защитен цвят, Халид не се измъкна от сенките. В същото време се стараеше походката му да е естествена, така че да не привлече ничие внимание, ако случайно бъде зърнат. В по-отдалечената част на лагера, разположена зад дълбока цепнатина, се намираха изследователските лаборатории и щабът на военните. Обектът, към който се бе устремил, асансьорът, също бе разположен там.
Единственото препятствие за преодоляване бе мостът над цепнатината. Още от асансьора бе забелязал, че е охраняван. Един самотен часовой обаче не, го плашеше. Халид продължи да прекосява палатковия лагер.
След като заобиколи разположена в края му сглобяема къща, видя моста. Бе направен от дърво и метал и имаше осветителни тела по ъглите. Едно от тях не светеше. Мостът бе охраняван от часовой, облегнал се на лек стълб и провесил пушка на рамо. Районът беше чист.
Халид бръкна в джоба си и стъпи в островчето от светлина до моста, след което се запъти към цепнатината. Часовоят го забеляза, отдръпна се от стълба и свали пушката от рамото си. Халид се доближи до ръба на цепнатината и застана на метър от моста. Приведе се напред и надникна в мрака. Дъното на цепнатината представляваше тъмна загадка.
Часовоят, млад момък със селски вид и сламено руса коса, се обади.
— Внимавайте! Тази пръст е много ронлива.
— Да, да, внимавам. Само исках да погледна — отвърна Халид. Бръкна в гръдния джоб на якето си и забеляза, че часовоят въобще не обърна внимание на това заплашително движение.
Чудесно.
Извади от джоба кутия „Уинстън“ и взе оттам нова цигара. Пъхна я в устата си, прибра кутията в джоба и измъкна от него червена запалка „Бик“. С крайчеца на окото си проследи часовоя. Той бе съсредоточил вниманието си върху пламъка.
Халид загаси запалката и я пусна в страничния си джоб, до ножа.
— Искаш ли цигара? — обърна се към часовоя.
Часовоят повдигна рамене.
— Ами да, благодаря — каза след малко. Напусна поста си и се отправи към мястото, където бе застанал Халид, до ръба на бездната, Халид измъкна отново пакета с цигари и го разтърси така, че да се подадат повече.
— Вземи си няколко.
Часовоят пъхна една цигара в устата си и прибра друга в джоба на униформата си.
— Имаш ли огънче?
— Естествено — отвърна Халид и бръкна в джоба си. Стисна дръжката с ръка и се изкашля шумно, за да заглуши прищракването на копчето на предпазителя. — Дъното на тази пропаст било ли е обследвано?
— Не — отвърна часовоят, като премести поглед към черната цепнатина. — Много е дълбока.
— Чудесно — отвърна Халид. След това с рязко движение измъкна ножа и го заби дълбоко в гърлото на разсеяния морски пехотинец. Постара се да пререже ларинкса, за да не се чуе никакъв шум. Така и стана. Нямаше писък. Чу се само бълбукане.
Като отстъпи крачка, за да избегне струята от артериална кръв, Халид блъсна часовоя в бездната. Часовоят за миг се опита да се задържи на крака. Очите му бяха широко разтворени от ужас и гърдите му бяха покрити с кръв. Сетне политна в мрака.