Ашли отвори уста да му отговори, но веднага я затвори със звук, наподобяващ щракане.
— Отказвам се — промълви едва-едва, докато мина покрай него и се спусна надолу.
Бен веднага съжали за думите си. Инстинктивно разбра, че бе обезсмислил всичките си опити да впечатли и очарова Ашли.
— Почакай! — извика подире и доктор Симски я последва.
— Вървете по дяволите и двамата! — извика тя, без дори да се обръща.
Пътуването до базата Алфа премина мълчаливо.
Глава 9
— Мамо! Да знаеш само каква риба уловихме! — Джейсън разпери ръцете си докрай и насмалко не събори Линда, седнала до него на масата. — Бе по-голяма от това!
— Значи наистина голяма риба — съгласи се Ашли.
— При това фосфоресцираше! Това значи, че светеше! Ашли забеляза, че синът и бе предпочел да седне до Линда. Вероятно двамата бяха прекарали незабравим ден.
— Беше синя. С големи зъби.
— Това ми звучи доста интересно, приятелю — каза Бен, който влезе в столовата с все още влажна от душа коса. — Сигурно е била същински звяр.
— Здрасти, Бен! — Джейсън го приветства с широка усмивка. — Жалко, че те нямаше.
— Съжалявам, приятелю, но трябваше да помагам на майка ти — отвърна Бен. Седна на масата на два стола през Ашли.
На нея и стана ясно защо бе предпочел да е по-далеч. Разбърка граховите зърна в чинията си с вилица и призна пред себе си, че този следобед се бе държала като същинска кучка.
Замисли се дали да не се извини за следобедното си избухване. Тъкмо понечи да го стори, когато вратата на столовата се отвори и оттам нахълта Халид.
— Добър вечер на всички — каза и седна от другата страна на Линда. — Извинявам се за закъснението си, но се срещнах с доктор Блейкли. Помоли да ви предам, че е много зает и няма да може да вечеря с нас.
Ашли забеляза, че още един от членовете на групата отсъства.
— Някой да знае къде е майор Майкълсън? — обърна се към тях.
— Аз — каза Линда и вдигна ръка. — Всъщност не съвсем. Един морски пехотинец, който ми помогна днес при риболова, ми каза, че майор Майкълсън се е преселил във военната част на базата. От другата страна на бездната.
— Защо? — Ашли се озадачи. — Та тука има много свободни помещения. Сградата е практически празна.
— Предполагам, че подготвя другите двама военни за пътешествието — отвърна Линда. — За нашите телохранители ми е думата.
Страхотно, помисли си Ашли. Още двама мъже с пушкала ще се мъкнат с нас. Прецени обаче, че моментът не е подходящ за вайкане. Намираха се в навечерието на едно приключение. А и в качеството си на ръководител на групата трябваше да каже нещо. Нещо впечатляващо. Нещо, което да повдигне настроението. Макар в главата и да нямаше такава мисъл, остави вилицата и се съсредоточи. Опита се да открие подходящи за случая думи, докато наблюдаваше как останалите привършват вечерята си. Дори и в момента, когато Бен забърса соса в своята чиния с парче черен хляб, тя все още нямаше представа какво ще каже. Всъщност майната им на „подходящите“ думи. Ашли се изкашля.
— Бих искала, да вдигна тост — каза тя и повдигна своята чаша с вода. Останалите я изгледаха изненадано. — През последните няколко дни изживяхме заедно много неща. Може и да ни е трудно, обаче утре ще започнем едно пътешествие, чийто успех ще зависи от способността ни да работим като екип. И да не съм съгласна във всичко с Блейкли, трябва да призная, че той комплектува страхотен екип. И така… — Ашли вдигна чашата си по-високо — пия за нас. За екипа!
— За екипа! — повториха хорово присъстващите и вдигнаха чаши.
— За вас, момчета! — Джейсън размаха чашата си с кола.
— Ами ние, момичетата? — попита го Линда и разроши косата му.
— Е, нали всички ме разбрахте. — Джейсън се изчерви.
— Разбрахме те — каза Линда, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти.
От неудобство Джейсън стана морав.
Докато Ашли се усмихваше на сина си, усети как някой я потупа леко по рамото. Зад нея бе застанал Бен. Наведе се и прошепна нещо на ухото и.
— Искам да поговорим. Имаш ли нещо против една малка разходка след вечеря?
— Ами… — Тя се поколеба, тъй като предложението му бе съвсем неочаквано. — Трябва да изчакам да си легне Джейсън.
— Добре, нека се разходим след това. Само за няколко минути.
— Толкова ли е важно? Не може ли да почакаме до сутринта?
— Предпочитам да махна тази грижа от главата преди лягане.
— Добре — съгласи се тя неохотно. — Предполагам, че ще мога да ти отделя малко време. След половин час устройва ли те?
— Да. Ще те чакам пред входа. Ще взема и яке. Тя кимна утвърдително и го изчака да излезе.