Силата му бе невероятна. Ако стисне малко по-здраво, може и да строши костта, помисли си Бен. Внимателно пъхна острието под второ пипало и също го отряза. Този път създанието се загърчи и отслаби захапването си. След като се лиши от още две пипала, то пусна ръката на Халид. Падна на пода на пещерата, потрепна и прибра останалите пипала в черупката си.
Халид падна на колене с тих стон. Прикри раната си с ръка. Между пръстите му струеше кръв.
Бен не откъсна поглед от черупката, от чийто отвор продължаваше да струи черна течност. Със сърдит вик ритна животното. Черупката описа голяма дъга над езерцето, след което с плясък изчезна от погледа му.
— Защо, по дяволите, направи това? — извика сърдито Ашли. — Можеше да го изследваме. За Бога, та това е отдавна изчезнал вид!
— Изчезнал „друг път“ — каза Бен, като посочи окървавената ръка на Халид.
— Ще оживее — каза майор Вилянуева.
Ашли проследи с поглед как той обви с водонепроницаема лента превръзката, която бе направил на ръката на Халид. Тюленът, обучен да оказва първа медицинска помощ, веднага се бе заел с пострадалия, след като го докараха в лагера. Почисти раната, обработи я с два вида антибиотици.
— Ще може ли да остане с нас? — попита. Вилянуева повдигна рамене.
— Има само една дълбока прорезна рана на ръката, която е и малко натъртена. Ще се оправи.
Кимна в знак, че е разбрала, и се отдалечи. Чудесно. Щеше да и е много неприятно да се лиши от член на екипа още преди да достигнат непозната територия. Когато мина покрай походната кухня, Холоуей и предложи канче с поизстинала яхния от пиперки и боб. Тя му благодари, взе канчето и се настани върху надуваемия дюшек.
— Как е ръката на Халид? — поинтересува се Бен. Вече бе изял съдържанието на собственото си канче и погледна с гладни очи към нейното.
— Добре е. Натъпкаха го с антибиотици и обезболяващи.
— Много зловещо създание — отбеляза Бен, като остави празното си канче.
Тя повдигна рамене и започна да говори с уста, пълна с боб.
— Разговарях с Линда. Каза ми, че неговият основен източник на храна бил някакъв праисторически рак и че тези води били изпълнени с най-различни ракообразни. Очевидно и в тази изолирана среда сепията е открила с какво да се храни.
— Чудя се.
— На какво се чудиш?
Бен кимна в посока към лагера. Там Майкълсън бе разглобил автомата си на малки метални частици, които внимателно оглеждаше и почистваше.
— Чудя се какво ли още е успяло да оживее тук.
Тази нощ Бен отново бе навестен от добре познатия му сън. Отново вървеше през пещерата от детските му кошмари, изпълнена с колони, от които се подаваха плодове. Отвсякъде струеше светлина. Някой го викаше и го призоваваше да върви напред.
— Кой ме вика? — закънтя гласът му из празната пещера. — Кой е там?
Насочи се към северната част на пещерата, като следваше песента на невидимите сирени. Стълбовете се сгъстиха и препречиха пътя му. Тъй като не можа да се промъкне, започна да наднича през тях.
Северната стена на пещерата сияеше с мека светлина. На стената се виждаше единичен черен отвор. Това бе малка пещера. Досущ като тези, които откриха при базата Алфа.
— Има ли някой там? — попита, като притисна лице между два стълба.
Отговор не последва. Той започна да бута стълбовете, сякаш бе в състояние да помести скалните великани. Докато наблюдаваше стената, някой изпълзя от пещерата. Някой със сбръчкани ръце и ожулени колене. Старецът, излязъл на светло, имаше тъмно лице, върху което бяха изрисувани жълти и червени ивици. Единственото му облекло бе къс плат, увит около слабините. Фигурата му даде знак да се приближи. — Дядо! — извика Бен и протегна ръце, опитвайки се да се промуши между каменните стълбове.
Внезапно се събуди, целият плувнал в пот. Приседна върху надуваемия дюшек. Лагерът бе осветен от един-единствен фенер. Вилянуева, приседнал върху голям камък, го погледна. След инцидента със сепията тюлените настояха лагерът да се охранява от часовой. Никой не възрази.
Бен отново се отпусна върху дюшека, като се обърна с гръб към светлината. Сънят все още не излизаше от съзнанието му, сякаш отскачаше от каменните стени. Бен усети желание да се потопи по-дълбоко в загадката. Затвори очи.
Глава 12
— Ела — извика Бен към Ашли. — Виж това.
— Какво откри? — попита тя, като изтри ръце върху комбинезона си. След тридневно пребиваване в още неизучената територия вече успя да привикне към непрестанното мърморене на Бен. Той и показваше необичайните пещерни образувания — кучешки зъби, каменни кутии, пещерни бисери — и нерядко се обиждаше, когато тя не реагираше с необходимата доза почуда. Отиде при него и се надвеси над приклекналото му тяло. В ръката си той държеше тенекиено канче. Бе смачкано от едната страна и без дръжка. Бе досущ като канчетата, който имаха в раниците си.