— Постъпи правилно, но едва ли си спечели нов приятел — промълви тихо.
Тя кимна утвърдително и се измъкна от прегръдката му.
— Вече си имам достатъчно приятели, Бен. Благодаря ти все пак.
— На твое разположение съм, Аш.
Тя отмести поглед встрани, като едва не се поддаде на изкушението да се отпусне отново в прегръдките му, за да почувства известно облекчение. Удържа се обаче. Двамата просто приседнаха, като коленете им се докоснаха.
Измина доста време, преди да се чуе гласът на Линда:
— А, ето го и майор Майкълсън.
Ашли погледна към отвора на тунела и видя как оттам се подава майор Майкълсън. Мрачният му вид издаваше, че е разочарован от пътуването си.
— Майкълсън, струва ми се, че се бяхме договорили всички да се съберем тук, преди да продължим.
— Знам, обаче много ми се искаше да проверя дали първият екип не е минал оттук.
— Ако не беше толкова нетърпелив и беше претърсил тази пещера по-старателно, както това направи Бен, щеше да намериш това, което търсиш.
— Какво искаш да кажеш? — в гласа му се появи проблясък на надежда. — Да не би да сте открили нещо?
— Само това — каза Бен, като направи крачка напред и му подаде смачканото канче. Не бе особен трофей, но майор Майкълсън очевидно го възприе като Свещения Граал, тъй като очите му светнаха като крушките на коледна елха. Както винаги обаче, не издаде чувствата си.
— Сигурни ли сте, че това канче не е наше? — попита със спокоен глас.
Бен кимна утвърдително.
— Чудесно — продължи майорът и се подпря на една скала, за да намести по-добре раницата си. — В такъв случай на прав път сме. Добре е след почивката да продължим по-нататък. Все още е рано.
— Рано „друг път“ — възрази Ашли. — Денят беше доста уморителен. А след това откритие може би ще е добре да се отправим утре на път съвсем отпочинали.
— Не обичам да възразявам, но в съседната пещера открих препятствие, което може би ще е по-добре да преодолеем още днес — намръщи се Майкълсън.
— И какво е то? — попита Ашли. Усъмни се дали той просто не иска да пришпори целия екип да търси по-бързо брат му.
— Река. Широка е около десет метра и е доста бърза. Пресича следващата пещера. Ще трябва да я прекосим. Струва ми се, че ще е за предпочитане да направим това още днес. Иначе утре ще се намокрим още сутринта и цял ден няма да изсъхнем.
Линда изстена и напусна Халид, за да се присъедини към тях.
— Само не и днес, моля ви се. По-добре да оставим тази работа за сутринта. Ние и така или иначе по цял ден сме мокри. Нима може едно утринно наквасване да промени положението ни?
Халид естествено я подкрепи.
— Вече е късно. И аз мисля, че ще е по-добре да нощуваме тук.
Ашли забеляза как бръчките на челото на Майкълсън стават по-дълбоки. Очевидно канчето бе засилило желанието му да търси брат си. Личеше си, че много му се искаше веднага да продължи.
— Прав сте, майоре — каза решително тя. — Най-добре ще е да прекосим реката по-бързо, за да можем сетне да изсушим дрехите си. Планът ви е добър.
Останалите, макар и с недоволно мърморене, взеха раниците си и приготвиха шейните си. Ашли се обърна към Майкълсън:
— Холоуей долу ли остана да ни чака?
— Холоуей? — възкликна Майкълсън. Присви вежди и започна да се оглежда.
Сърцето на Ашли започна силно да тупти.
— Изпратих го да ви потърси. Реших, че той ви е казал да се върнете тук.
Лицето на Майкълсън придоби хладно изражение.
— Никого не видях — каза.
Глава 13
Ашли се измъкна от изхода на тунела и бързо се отмести встрани, за да улесни излизането на Вилянуева. Чудесно. Той бе последният, който се спусна. Останалите членове на екипа вече ги очакваха и осветяваха поредната пещера с фенерите си. Бен викаше Холоуей.
— Има ли някакви следи от него? — обърна се Ашли към Майкълсън. Майорът поклати глава.
— Не. И като имам предвид тези проклети препятствия, ще трябва да го търсим доста дълго време.
Ашли се намръщи. Времето бе скъпоценно. Ако Холоуей бе ранен, забавянето им можеше да причини смъртта му. Тя освети пространството пред себе си с фенера и изстена, когато видя гледката, простираща се пред очите и.
Целият под на пещерата бе обсипан с големи кълбообразни скали с жълтеникав цвят. Някои имаха размерите на слонове, други бяха големи колкото къщи. Някои бяха струпани на купчини, подобно вкаменени гигантски яйца. Други се търкаляха поединично и приличаха на самотни хипопотами. Скалите сякаш бяха надвиснали над хората.