Тъй като нямаше други възражения, двойките се отправиха на път.
— Бъдете много внимателни — напомни Ашли, докато тръгваше в компанията на Майкълсън. — Отваряйте си очите на четири и запалете всички фенери. Сега не е време да се икономисва енергия.
Майкълсън и помогна да прескочи една голяма дупка, после още едно препятствие. Движеха се бавно, тъй като им се налагаше да заобикалят скалите и в същото време да внимават да не паднат в някоя от многобройните пукнатини в земята. Нямаше нищо чудно в това, че Холоуей се бе заблудил.
— Трябваше да си вземем портативни радиостанции — отбеляза Ашли, като заобиколи една пукнатина. — Щяхме веднага да се свържем с Холоуей по радиото.
— Скалната маса е прекалено плътна. Нямаше да ни свършат работа — изръмжа в отговор Майкълсън.
Ашли въздъхна и измина в мълчание още няколко метра, преди да заговори отново спътника си.
— И какво? Докато беше тук, долу, нищо ли не видя и не чу?
— Почакай да стигнем до реката. Ревът и е направо оглушителен. И стадо биволи да беше минало, пак нямаше да го чуя — отвърна Майкълсън. Гласът му бе измъчен. — Ненавиждам такива забавяния! Досега трябваше да сме прекосили реката и да сме продължили нататък. Майната му на Холоуей!
Ашли се изненада от този внезапен изблик на раздразнение.
— Вината за случилото се не е негова.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ти бе наредено да стоиш до отвора на тунела. Ти обаче реши на своя глава да продължиш напред. Бях длъжна да изпратя някого да те потърси. Заради това Холоуей се изгуби.
Майкълсън поклати глава.
— Занимавах се с разузнаване. Търсех начини да ускоря пътуването ни, да си спестим излишното бавене.
— Това са глупости, Денис!
Като чу тези думи, той спря. Цялото му тяло се напрегна.
— Денис, знам за какво си дошъл тук. Дошъл си заради брат си.
— Значи Блейкли ти е казал.
— Няма значение кой ми е казал. Важното е, че желанието ти да откриеш Хари започна да вреди на тази мисия.
— Не намирам да е така — отвърна той с напрегнат глас.
— Знам. Затова ти го и казвам. Все някой трябваше да ти го каже. Разсъждаваш с чувствата си, а не е главата си. Така пропускаш важни следи, като канчето например. Иска ти се да изпревариш целия екип. Да действаш сам. Това е рисковано и за самия теб, а по този начин излагаш на опасност и всички нас.
— Длъжен съм да намеря брат си — промълви тихо той.
Ашли положи ръка на рамото му. Почувства как той трепна от допира и.
— Непременно ще го открием. Но нека да работим като екип — каза тя.
Няколко мига той не каза нищо, след което направи крачка напред и се изкашля.
— Почти достигнахме реката. Намира се непосредствено пред нас.
Като поклати глава, Ашли последва Майкълсън зад следващата скала. Пътят към ревящата река ставаше все по-труден. Последните няколко метра до брега бяха блокирани от струпване от бисери, така че им се наложи да пълзят.
Целите окаляни, най-сетне стигнаха до брега. Между стръмните брегове течеше черна вода. Солените и пръски раздразниха очите им.
Ашли избърса калта от челото си с влажната си носна кърпа и се доближи плътно до Майкълсън. Започна да крещи в ухото му, опитвайки се да надвие рева на реката.
— Не ми се вярва да се е опитал да я прекоси сам. — Той кимна в знак на съгласие.
— Може би Бен и Вилянуева са извадили повече късмет — също изкрещя той. — Защо не…
В този миг ревът на реката бе заглушен от писък, който изкънтя из цялата пещера.
Изумени от чутото, Майкълсън и Ашли се спогледаха.
— Какво, по дяволите, беше това? — извика Ашли. — Стори ми се, че идва от другата страна на реката.
— Би могло да е ехо — отвърна Майкълсън, който се опитваше да прониже мъглата със светлината на фенера си.
— Това никак не ми харесва. Да се връщаме веднага — предложи тя. Тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли, когато се чу втори писък. След миг писъкът внезапно секна. — Да побързаме — каза Ашли.
Майкълсън все още се бе вторачил в мрака от другата страна на реката. Ашли стисна зъби и го дръпна за ръката.
— Да се махаме, войнико. Тук нямаме повече работа.
Бен се почеса зад лявото ухо. Защо Ашли и Майкълсън се бавеха? Заедно с Вилянуева бяха претърсили своя участък още преди петнайсет минути. Тюленът се движеше много бързо. Бен винаги бе смятал, че е в прекрасна физическа форма, но докато се опитваше да не изостава от Вилянуева, се почувства като болен от артрит старец. Неговият собствен принос към търсенето се изрази главно в напомняния на Вилянуева да не бърза чак толкоз. Въпреки усилията им не откриха и следа от Холоуей. Върнаха се при входа на тунела без каквато и да е нова информация за Линда и Халид.