— Някой идва — каза Бен с облекчение. — Завръщат се.
— Да, и аз ги забелязвам — потвърди Линда. Вилянуева им каза да запалят фенерите си. Мракът отново бе отблъснат от лъчите им. След няколко минути откъм тъмното се доближиха шарещите светлини на фенери. Тюленът, все още заел бойна позиция, насочи пистолета към тях.
— Стой! Кой иде! Кои сте вие? — извика.
— Кой може да идва, по дяволите? — чу се сърдитият глас на Ашли.
— Ние сме, майоре. Бъдете спокоен — обади се и Майкълсън.
Вилянуева отмести пистолета си.
На светлината се появи Ашли, следвана от Майкълсън, който все още извръщаше поглед към реката, останала зад него.
— Чия бе гениалната мисъл да изключите внезапно светлините? — попита раздразнено Ашли. — Използвахме ги като фар, когато идвахме насам. Решихме, че нещо ви се е случило, и побягнахме назад. Насмалко щях да падна в един разлом.
Линда посочи с пръст Бен.
— Просто искахме да ви открием — каза той и кимна към тюлена. — След като чухме писъка, колегата реши да се приберем горе с подвити опашки, ако не се появите.
— Как така? — настръхна Ашли. Майкълсън я прекъсна с жест.
— Действал е правилно. Ние разполагаме с радиостанция. Те — не.
Ашли разтри замислено слепоочията си и после кимна в знак на съгласие.
— Всъщност, прав е. Следващия път изпълнявайте заповедите му, Бен — нареди тя. После мина покрай него и огледа лагера. — Добре. При тези обстоятелства ни предстои да решим дали да продължим по-нататък, или да се връщаме.
— Предлагам Вилянуева и аз да прекосим реката и да огледаме по-обстойно местността, докато вие ни изчакате тук — каза Майкълсън, като направи крачка напред. Ашли обаче поклати глава.
— Не. При тези обстоятелства няма повече да се делим. Видяхме какво ни се случи, когато направихме това.
— В такъв случай ще трябва да се евакуираме — констатира мрачно Майкълсън. — Не мога да си позволя да рискувам живота на граждански лица. Холоуей знаеше, че пътуването крие рискове.
— А ако този писък бе издаден от някого от нас, пак ли щеше така да бързаш? — попита сърдито Ашли.
Майкълсън не каза нищо.
— Разбрах те — каза Ашли. — Според мен Холоуей заслужава също помощ, както всеки от нас.
— Но той може би е ранен или е в безсъзнание — вметна Линда. — Въобще не го чухме, след като се раздадоха писъците. Не можем да напуснем това място, без да сме го огледали най-внимателно.
Майкълсън понечи да възрази, но Ашли го прекъсна с жест:
— След като са изложени на опасност нашите цивилни задници, то и ние трябва да решим дали да продължим по-нататък, или не.
Бен и Линда я подкрепиха с кимване. Халид не каза нищо.
— Според мен трябва да продължим — каза Ашли. — Някой да възразява?
Никой не каза нищо.
— Добре. В такъв случай искам след трийсет минути да сме от другата страна на реката.
Ашли се движеше напред-назад по брега на реката. Вилянуева, съблечен по бельо внимателно нагази в черната като нефт вода. На кръста му бе привързано въже. Майкълсън бе прикрепил другия му край към близък сталагмит.
— Досега можеше да сме преплували реката — каза Ашли. — Само си губим времето с тези излишни предпазни мерки.
— Не си права — възпротиви се Майкълсън, като затегна възела на въжето. — Течението е много силно. Реката спокойно би могла да отнесе някого от нас, ако просто се опитаме да я преплуваме.
— В такъв случай дайте да се навържем всички на това въже — каза Ашли. Не можеше да разбере причината за упорството на майора. Нима не си даваше сметка, че всяка изгубена секунда можеше да причини смъртта на Холоуей?
Бен поклати глава и се опита да я успокои с усмивка.
— Така много лесно бихме могли да се заплетем във въжето, мила. Това е най-сигурният начин някой от нас да се удави.
Вниманието на Ашли бе привлечено от силен плясък. Вилянуева се бе гмурнал под бурната вода и излезе повторно от нея, след като бе преплувал половината път. Силните му ръце пореха равномерно и спокойно водите, но въпреки това течението го отнесе далеч встрани.
— Погледни! — изкрещя паникьосано Линда, като стисна Ашли за ръката.
Ашли насочи поглед към мястото, посочено от биоложката. Еднометров тръбен плавник, бял като на албинос, пореше водите. После плавникът изчезна. Бен също го бе забелязал и бе зинал от удивление.
— Господи мой Иисусе Христе! — успя да смотолеви. Майкълсън, чиято ръка бе все още омотана във въжето, с което бе вързан тюленът, се опита да се освободи, но не успя. С другата ръка взе пушката си и я подхвърли на Бен, който се намираше най-близо до него.
— Стреляй! Използвай я, преди това нещо да е достигнало Вилянуева!