Убежището им се изпълни с вонята на мърша. Грамадна глава, подобна на крокодилска, се надвеси към тях откъм една скала. Шията на звяра бе люспеста. Широко разтворените му ноздри душеха въздуха. Черепът и челюстта бяха покрити от мазна черна кожа. Муцуната се насочи към тях. Голямо, лишено от клепач черно око, сякаш направено от полиран обсидиан, погледна към нея.
Бен, застанал до Ашли, се мъчеше да освободи пушката си. Пространството обаче бе твърде тясно.
Ашли понечи да се прицели с пистолета си, но ръката и се оказа празна. Бе го изпуснала при падането. Дявол да го вземе!
Вилянуева не мърдаше. Страхуваше се, че едно евентуално негово движение ще привлече вниманието на звяра и ще му попречи да се прицели. Изучи мишената си и се опита да разбере кои са слабите и места.
Какво, по дяволите, бе това?
Вилянуева го взе на мушка. Бе високо над три метра, черно като катран и се клатушкаше на два тежки и масивни задни крака, балансирани от голяма опашка. Предните му крайници изглеждаха хилави в сравнение със задните, обаче в края си имаха остри нокти, подобни на котешки. Ноктите, остри като бръсначи, ту се прибираха в крайниците, ту се подаваха отново от тях, докато звярът стържеше по повърхността на скалата.
Вилянуева продължи да го наблюдава, докато то се движеше напред и назад. Главата му, пъхната зад скалата, не се виждаше. Задните му крайници, с нокти като ятагани, стържеха пода на пещерата.
Как да го убие? Създанието имаше широка гръд, покрита с кал и защитена от люспи, които изглеждаха твърди като желязо. Дали куршум, изстрелян от карабина, можеше да достигне сърцето му? Може би. Това обаче щеше да бъде рисковано. Можеше да стреля само веднъж. Прицели се отново. Трябваше да го улучи в главата.
Създанието все още се въртеше около купчината камъни, зад които се бяха скрили Бен и Ашли, така че Вилянуева не можеше да види главата му. Внезапно тялото му настръхна и опашката му престана да мърда. Очевидно бе открило нещо зад камъните. Това нещо можеше да бъде само Бен или Ашли.
Създанието изсъска зловещо. Досущ както при побесняло куче, по ръба на шията му и по протежение на целия му гръбнак настръхна остра четина.
Покажи главата си, гнусно чудовище, помисли си Вилянуева. Дай ми възможност да се прицеля както трябва.
Стисна зъби. Ако първият му изстрел не беше смъртоносен, той щеше само да разяри звяра и да се лиши от възможността за втори изстрел. Безпомощно проследи с поглед как мускулите на чудовището се напрегнаха, сякаш се подготвяше да скочи върху жертвите си.
Трябваше да го отклони от тях!
Кокалчетата на ръцете на Вилянуева побеляха от напрежение, докато стискаше пушката си.
Трябва да се оттеглим, помисли си Майкъл сън. Бяха му възложили да отговаря за Линда и Халид.
Присви се зад скалата. Никак не му се искаше да изоставя останалите, обаче не бе в състояние да им окаже някаква реална помощ. Погледна към Линда, която все още трепереше в ръцете на Халид. Трябваше да се оттеглят към по-лесно защитима позиция.
Изтласка се от скалата и отиде при тях.
— Взимайте си раниците. Оттегляме се.
— Ами другите? — Линда обърна към него побелялото си лице.
— Незабавно! — каза той грубо и и подхвърли раницата и.
Халид нарами раницата си и помогна на Линда да вземе своята.
— Той е прав. С нищо не можем да им помогнем. Майкълсън с пушка в ръка поведе двамата си подопечни. След като заобиколиха първата скала, пред тях се разкри панорамна гледка на подобната на купа пещера. Застанал на горния и ръб, Майкълсън можа да огледа спокойно полегатата долина, която бяха прекосили само преди час.
— По дяволите! — изруга той и спря.
— Какво има? — понита застаналият до него Халид.
— Погледни ей там. При следващия зъбер.
Халид се обърна в тази посока и също изруга на родния си език. Линда притисна лице върху рамото му.
Майкълсън хвърли още веднъж поглед към разстлалата се пред очите му панорама. Над обсипаното със скали дъно на пещерата се подаваха четири глави на влечуги с дълги шии и гледаха в посока към тях. Досущ като зловещи огромни лалугери. Докато ги наблюдаваше, една от главите изчезна.
Нямаше представа колко може да са чудовищата, но едно бе сигурно: всеки опит да се прекоси равнината щеше да бъде самоубийствен. Нямаше накъде да се оттеглят. Смръщи лице и стисна още по-силно ремъка на пушката.
С края на окото си долови внезапно движение.
Насочи лъча на фенера наляво. На десетина метра от него се намираше масивен сталагмит, подобен на хилядите други, покрай които бяха преминали, преди да стигнат тук. Там сега нищо не се движеше. Стисна пушката още по-силно. Дали зад него не се криеше нещо? От сталагмита внезапно се подадоха змийска опашка и глава с остра муцуна. Мазната скала представляваше съвършено укритие. Дори и при силно осветление трудно можеше да се разбере къде свършва скалата и къде започва чудовището.