Когато видя цялата глава, Майкълсън се прицели и натисна спусъка. Главата се отметна назад и от устата и бликна фонтан от кръв. Тялото на звяра рухна върху пътеката. Опашката му се загърчи няколко пъти, преди също да застине неподвижно.
— Колко са, за Бога? — попита изуменият Бен.
— Видях поне четири.
— Трябва да побързаме — настоя Бен. — Ашли и Вилянуева все още не са се справили с първото.
Точно в този момент се раздаде пистолетен изстрел, а после още един.
— Да вървим — каза Бен. Погледът му издаваше тревога.
— Глезенът ми пострада. Не мога да вървя бързо.
— Тогава върви ти напред — предложи Бен, като захапа долната си устна. — Аз ще прикривам тила ни. Ще се справим както можем.
— Не, ти тръгни сам. Аз ще пристигна, когато мога.
— И дума да не става. Няма да те оставя тук сам и ранен. Хайде, тръгвай, за да не губим повече време.
Майкълсън вече бе опознал упоритостта на австралиеца и си даде сметка, че няма смисъл да спори с него. Отблъсна се от скалата и се намръщи от болка, когато кракът му докосна земята. Започна да се придвижва с подскачания. На всяко движение на наранения му крак се падаха две движения на здравия. Заподскача по-бързо, когато чу думите на австралиеца:
— Имаме компания.
Легнала върху шейната си, Ашли надничаше от отвора на тунела. При всеки изстрел примигваше. През изминалите петнайсет минути изстрелите бяха спорадични. Първо чу пет последователни изстрела. После цяла минута не се чу нищо. Сетне последва нов откос. През последните две минути обаче в пещерата цареше тишина. Не се чуваше никакъв звук. Безмълвието и причиняваше болка.
Хайде, Бен, просто се върни.
Някъде в дъното на тунела се чуха стоновете на Вилянуева. От морфина почти бе изпаднал в безсъзнание. Ръката му бе бинтована и притегната към гърдите. С помощта на доста голяма доза обезболяващи медикаменти и рязко изтегляне бе успяла да намести раменната му кост. Сетне той изпадна в дрямка. Дявол да го вземе, жилаво копеле се оказа.
При все това се нуждаеше от по-сериозна помощ от тази, която можеше да му се окаже с полева аптечка. Щом пристигнеха на безопасно място, трябваше веднага да поискат помощ по радиото. Най-добре миномети.
Линда и Халид бяха пренесли раниците и бяха помогнали за вкарването на тюлена в тунела. Ашли се бе разположила на самия вход и наблюдаваше пещерата. Къде си, Бен? Напрягаше очи и се опитваше да съзре нещо в мрака пред нея. Зад гърба си чу шума на колела, стържещи по скалното дъно.
— Виждаш ли нещо? — попита Линда.
Ашли я погледна през рамо. Лицето на Линда бе бледо и тя дишаше учестено.
— Не — отвърна и Ашли. — Тази тишина ми се струва прекалено неприятна.
— Ашли, трябва да изляза на открито. — В тунела си в по-голяма безопасност.
— Не мога да дишам. Нуждая се от въздух.
Ашли най-сетне разбра истината. Как не се бе досетила по-рано?
— Ти страдаш от клаустрофобия. Познах ли? Линда не отговори на въпроса. Едва след малко се обади.
— Моля ти се.
— Добре. И аз ще дойда с теб.
Ашли излезе първа. Включи фенера и освети района непосредствено около тях. Обърна се, за да даде знак и на Линда да излезе. Биоложката обаче вече бе застанала до нея. Краката и едва я държаха. Направи няколко крачки, като дишаше дълбоко.
Ашли огледа пещерата. Все още не се виждаше признак за присъствието на каквото и да е живо същество.
— Какво мислиш за това… създание? — чу се треперещият глас на Линда.
Ашли се обърна към нея. Дребната жена бе застанала до трупа на звяра. Задната част на главата му се бе превърнала в кървава каша. Биоложката я докосна с крак.
Ашли повдигна рамене. Нямаше настроение да обсъжда такива неща. Поне докато Бен бе в неизвестност.
— Не знам.
Линда коленичи до огромното създание и смръщи нос, като усети миризмата му. Прокара пръст над костната дъга на здравото око.
— Очната орбита е твърде странна за влечуго. Костта на скулата не е такава, каквато би трябвало да бъде. Повече прилича на костта на млекопитаещо. Костите на краката му също са странни. Нали запомни как се движеше? Като птица. Краката и ставите му са като, на птица — говореше сякаш в полусън, без да си дава сметка какво точно изрича. — Не съм виждала подобно нещо.
Ашли повдигна рамене и освети стената на пещерата.
— Та то е живяло в пълна изолация тук най-малкото от векове — уточни тя. — Може ли да знае човек какво еволюционно развитие е създало това чудовище? — добави замислено. Бе обаче твърде разсеяна. Съзнанието и бе изпълнено само с една мисъл. Бен, къде си?
Линда продължаваше да изучава тялото на създанието, като се разхождаше покрай него.