Роланд се отдръпна с изражението на човек, комуто са подали отровна змия. Поклати глава отрицателно.
Чу се втори взрив. Сградата се разклати и от тавана се посипа мазилка.
Роланд сграбчи пистолета.
С малко ключе Блейкли отключи едно чекмедже и извади оттам двуцевка с отрязана цев. Рязко я отвори. В патронника имаше два червени патрона. Също така рязко я затвори.
— Обърна се и се сблъска с Джейсън. От сблъсъка детето изгуби равновесие.
— Ами мама… — започна да хълца, като очите му се изпълниха със сълзи. Блейкли коленичи до него и го стисна за раменете.
— Джейсън! Точно сега трябва да бъдеш силен. Ще се опитаме да стигнем до асансьора. Ще гледам да те изкарам на повърхността.
Само на няколко метра от тях се разнесе автоматен огън.
— Време е да тръгваме — каза Роланд, стиснал в едната ръка пистолета, а в другата — куфарчето. — Ще минем отзад. Оттам пътят до асансьора е по-кратък.
— Добре. Ти ни води, а аз ще прикривам тила ни — каза Блейкли, като се изправи, без да откъсва ръка от рамото на момчето.
Роланд се извърна и се устреми към вратата. Те веднага го последваха. Блейкли стискаше двуцевката с две ръце.
Навън сирените вече не виеха, но продължаваше да се чува спорадична стрелба. Във всички посоки тичаха въоръжени мъже. Покрай тях минаха двама мъже с носилка, устремили се към малката болница. Върху брезента лежеше гърчеща се бинтована фигура. Една окървавена ръка се свлече и пръстите и докоснаха земята.
Блейкли започна да оглежда суетящите се мъже. Нуждаеше се от информация. С малката им група се сблъска войник с обезумял поглед, изскочил иззад ъгъла. Каската му я нямаше, а автоматът трепереше в ръката му. Оказа се, че Блейкли познаваше червенокосия луничав войник.
— Редник Джонсън, рапортувайте веднага — заповяда Блейкли, като се опита да вложи колкото се може повече властност в гласа си.
Джонсън се извърна към него. На лицето му бе застинал ужас. От рана на челото му струеше кръв. Опита се да заеме нещо като войнишка стойка и отдаде чест с трепереща ръка.
— Сър, базата е прегазена. Дойдоха отвсякъде. Излязоха от дупките и от тунелите. Взводът ми беше… напълно унищожен. Никой не остана. — Докато рапортуваше, очите му се разширяваха все повече и повече и затрепери все по-силно.
— Кой ни нападна, редник? Кой?
— Те… Те тръгнаха насам — каза глухо Джонсън с обезумял поглед. — Трябва да се махаме оттук.
— Кой? — изкрещя Блейкли и се опита да хване човека за рамото. Редникът обаче сякаш се ужаси от допира, отдръпна се и побягна.
— Асансьорът се намира на юг от нас — съобщи Роланд, като се доближи до Блейкли. — Ако са ни лишили от достъп до него, можем само да…
— Той е единственото средство, с което можем да се махнем оттук — промърмори Блейкли. — Ще се опитаме да избегнем местата, където се водят най-ожесточени боеве.
Продължиха напред предпазливо, като заобикаляха местата, откъдето се разнасяше стрелба. Като се промъкна покрай стената на сглобяема къща със загасено осветление, Блейкли се сблъска с внезапно спрелия Роланд. Блейкли последва неговия пример и внимателно надникна иззад ъгъла.
В пространството между двете съседни сгради се търкаляха четири трупа. Крайниците бяха откъснати от телата, а червата им се бяха изсипали навън като книжни ленти. Един от обезобразените трупове внезапно помръдна. Нещо, скрито в сенките, го бе хванало и повлякло към неосветената задна улица. Блейкли насмалко не изкрещя, когато също бе дръпнат назад от нещо. Оказа се ръката на неговия, помощник, която по този начин го извади от полезрението на нападателите. Само на няколко метра от тях се чу рев, див и нечовешки. Съвсем близо зад тях се раздаде ответен рев.
Роланд провери вратата на сглобяемата къща. Ръждясалите и панти изскърцаха, но тя се отвори. Бързо влязоха вътре, като се постараха да не вдигат шум, за да не привлекат нечие внимание. Блейкли затвори вратата дотолкова тихо, доколкото скрибуцащите панти позволяваха това, и сетне я залости. Малката група потъна в мрак.
Блейкли запали миниатюрно фенерче, закрепено към ключалника. Светлинката му бе съвсем слаба. В полумрака забелязаха, че покрай страната на дължината на сградата бяха складирани кашони. Покриваха цялото пространство от пода до тавана. Никъде не се виждаше място, което да се използва като прикритие. В другия край на сградата обаче непременно трябваше да има изход.
— Вървете покрай кашоните — нареди Блейкли, като освети пътя с фенерчето си. — Към другата врата…
Чу се шум, предизвикан от блъскането на нещо тежко във вратата, последван от недоволно ръмжене. После вратата бе блъсната повторно. Чу се стърженето на метал и изпукването на вратата, но тя издържа.