— Здрасти — извика той в посока към дърветата. Отговор не последва.
Последния път, когато бе тук, бе видял образа на дядо си. Тук, в пещерата. Къде обаче се намираше тя? Тръгна в посока, която му се стори позната. Премина покрай ниски храсталаци с малки сини цветя. Не бе ли виждал и преди подобни храсталаци? Чувстваше се, сякаш се завръща в родния си край след десетилетия отсъствие. Краката му сякаш бяха запомнили мястото, откъдето бяха минавали преди това.
Когато наближи отсрещната стена, разбра, че се движи в правилна посока. Дори успя да забележи черния отвор в сияещата стена. Защо пък и тя сияеше? Изглежда, това бе същата гъба, която откри във вътрешността на пещерата геод. Странна работа.
Продължи да напредва към стената, като очакваше дърветата да препречат пътя му, както се бе случило по време на предишния му сън. Този път обаче не се появиха дървета, които да го спрат. Направи още няколко крачки и се озова пред стената. От гъбите излизаха малки стъбълца с размерите на главичките на карфици. Разтри стената с ръка и мускусната миризма, която бе усетил преди, стана непоносимо силна. Разумът му се замъгли. Пред очите му избухнаха разноцветни взривове. Опита да се задържи на коленете си и да запази съзнание, обаче разумът му потъна във фантастични видения, изпълнени с цветове и образи. Свлече се на пода и тилът му се взриви от болката, когато главата му се удари в земята.
— Бени, тези твои глупости ми омръзнаха — рече глас зад него.
Този глас му бе познат още от детството. Бе гласът на неговия дядо.
— Хайде, мой човек, свести се.
Зрението му се възвърна, след като дядо му размаха смачкан лист под носа му. Миришеше на мента и череша. С всяко поредно размахване цветните водовъртежи изчезваха, сякаш листът ги изтриваше като гъба.
— Ето те и теб, Бени. Отдавна те очаквах. Естествено това бе сън. Изглеждаше обаче напълно реален. Успя дори да забележи паяжината от разкъсани кръвоносни съдове на върха на носа на дядо си. Забеляза и белите косми, никнещи по ушите му. И насмешката, която никога не изчезваше от погледа му.
— Дядо, ти ли си?
— Ами кой друг може да е?
— Ами, след като знам, че си погребан под два метра австралийска земя не очаквах скоро да те видя — отвърна Бен и се опита да се изправи. Мускусната миризма бе все още твърде силна. — За какво си дошъл?
— Дойдох да те предупредя.
— Ако си решил да ме предупредиш за черните животинки, закъснял си.
— За гадинките ли ти е думата? Не им обръщай внимание.
— „Гадинки“ казваш? Тези гадинки насмалко не изядоха целия ни екип.
Дядо му седна до него и кръстоса крака.
— Бени, трябва да продължиш надолу. Не нагоре.
— Но…
— Надолу ти казах, Бени. Надолу.
Миризмата на мускус отново се появи и закри образа на дядо му с широки морави и оранжеви ивици.
— Нищо не разбирам — каза Бен и отново се отпусна. „Надолу, надолу“, отекнаха в главата му думите на дядо му, докато заспиваше.
— Хайде, Бен, ставай — каза Ашли и го потупа по рамото. Бе изненадана от това, че спи толкова дълбоко. Всички останали вече бяха станали и се бяха приготвили за път. Той бе единственият, който още не се бе измъкнал от леглото си. Дори и Вилянуева, в много по-добра форма отпреди, бе приседнал. Ръката му висеше на груба превръзка.
— Хайде, закуската е почти готова — каза Ашли, като разтърси рамото на Бен. После хвърли поглед към Майкълсън, надвесил се над полевата кухня. Способността му да превръща обезводнените яйца в подобие на денвърски омлет не преставаше да я изненадва. Стомахът и започна да се свива от разнеслото се ухание на печен лук, и консервирана шунка.
— За Бога, каква е тази воня? — изстена Бен, като започна да разтваря очи.
— Това е закуската. Ако не побързаш, за теб ще останат само студени овесени ядки.
Той се повдигна на лакти. Рошавата му коса стърчеше във всички посоки. Почеса се.
— Главата ми сякаш ще се пръсне — каза. — Не е честно да страдам от махмурлук, без преди това да съм прекарал една приятна вечер в кръчмата.
Разтревожена, Ашли постави глава на челото му. За щастие Бен нямаше температура.
— Това е само главоболие. Ще ти дам два аспирина.
— Не е ли по-добре да ми дадеш цяла шепа? — отвърна той с уморена усмивка.
Тя отиде до раницата с полевата аптечка и измъкна три аспирина от пластмасова тубичка.
— Не изглежда добре — прецени приседналият наблизо Вилянуева.
Ашли не можа да сдържи усмивката си при тези думи. Изрече ги човек, чиято риза все още бе подгизнала от собствената му изсъхнала кръв и чиято ръка насмалко не бе откъсната.