— И какво се получава? — продължи тюленът.
— Втората гъба използва сиянието на първата така, както едно растение използва слънчевата светлина. Храни се от тази енергия, и при това не само се храни, но и произвежда достатъчно водороден сулфид, за да захрани светещия си партньор.
— Излиза, че всяка една от двете плесени храни другата.
— Очевидно. Обаче съществува и още някакъв фактор. За поддържането на тази връзка е необходима повече енергия. Нямам представа откъде идва: дали от термалната топлина, от нещо от скалите, от разлагането на органични вещества, или от друго. Тук има много неща за откриване. Изследването дори само на тази взаимовръзка би могло да ми отнеме години.
— Чудесно. И все пак бих предпочел да се измъкна оттук — заключи Вилянуева, започнал да губи интерес от откритието и.
— И аз. Но все пак гъбата обяснява някои странности.
— Какви например? — Вилянуева се прозина.
— Защо хищниците, живеещи тук, все още притежават зрение. Защо умеят да се прикриват толкова умело зад скалите. За същества, изолирани в течение на хилядолетия във вечния мрак, поначало би изглеждало недопустимо да притежават зрение и да умеят да се крият. Повечето видове, съществуващи в пещери, където цари вечен мрак, са слепи и албиноси.
— От думите ти излиза, че тези създания живеят главно в осветени райони.
— Или най-малкото в периферията на осветени райони.
— Това е добра новина. Значи дето има такива гъби, би трябвало да се навъртат и хищници.
— Точно така.
Когато излязоха от поредния тунел, Ашли забеляза две неща. Колкото повече се спускаха надолу, толкова по-горещо ставаше и толкова по-силно и ярко светеше плесента.
Бяха пътували половин ден, като само от време на време спираха, за да се опитат да установят радиовръзка. Никой не отговори на обажданията им.
— По-добре ще е да не ползваме батериите — каза Бен.
— Светлината е достатъчна, за да можем да виждаме.
Бе съвършено прав. Дори и след като изключиха фенерите, пълната видимост се запази. Тя избърса веждите си. Пещерата пред тях бе изпълнена с бълбукащи изворчета, от които се издигаше пара. Бе горещо като в сауна. Миришеше на развалени яйца.
— Навярно наближаваме някакъв горещ вулканичен тунел — предположи Бен, като и подаде манерката си.
— Трябва да открием път, водещ нагоре. И то скоро — каза тя.
— Желанието ти ще се изпълни, Ашли — обади се Майкълсън, намиращ се на няколко метра от тях. — Открих пукнатина. Проходима е и, изглежда, по нея ще можем да се изкачим поне сто метра нагоре. Може би това е пролуката, която търсим.
Ашли бързо отиде при него. Бе готова да изкачи дори и вертикална скала, само и само за да се измъкне от убийствената горещина и от миризмата на сяра. Включи фенера си и освети пукнатината. Бе с грапаво дъно и стени и имаше много места, където човек да намери опора с ръце и с крака. Горният и край не се виждаше. Чудесно.
— Открих още един отвор на южната стена — каза Бен. — Води надолу.
— Има ли значение накъде води? Ще тръгнем оттук.
— Не съм сигурен дали трябва да го направим — промърмори Бен, като погледна нагоре.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя смутено. — Та това изглежда идеален път.
— Не му се вижда краят. Откъде можем да бъдем сигурни, че ще ни отведе отново в пещера. Възможно е краят му да е запушен.
— Обърни внимание на въздушното течение, Бен. То направо ще те засмуче нагоре. Нали ти ми бе казал, че подобни течения говорят за наличието на други тунели?
— Вярно е. Аз ти го казах — прошепна той.
Тя го погледна в очите, като се опита да разбере какво го смущава. Невъзможно бе да е самото изкачване. Та то и на нея щеше да бъде по силите.
— Бен?
Той разтърси глава, сякаш отмяташе паяжини.
— Да, разбира се, ти си напълно права — съгласи се. — Добре, да си подготвяме въжетата. Ще се изкачваме.
Ашли се вгледа отново в австралиеца. Познаваше го от малко време, но реакциите му вече и бяха понятни. Очевидно нещо продължаваше да го смущава.
— Бен, сред нас ти си експертът по пещерите… Той закрепи въжето си и се насочи към процепа.
— Напълно съм съгласен с теб. Просто у мен се появи един внезапен порив да…, Както и да е, няма значение. Да вървим.
Тя забеляза, че лявата му ръка потрепера, когато направи първата крачка.
Линда се събуди внезапно. Главата и пулсираше. Халид, легнал наблизо, силно хъркаше. Очевидно бе я разбудило именно неговото хъркане. Тя погледна часовника си. Бяха изминали четири часа, откакто двамата решиха да подремнат след обяда. Погледна Вилянуева. Той също спеше дълбоко.