На вратата се почука.
Бен не обърна внимание на почукването и се разположи по-удобно под струите.
Отново се почука, този път по-настоятелно.
С помощта на лактите си той се надигна във ваната.
— Кой е?
— Извинявайте, господине, но доктор Блейкли ви очаква в салон „Пампас“ на партерния етаж — отвърна приглушен глас. — Останалите гости вече са се запътили натам.
— След пет минути идвам — отвърна Бен и разтри зачервените си очи. Измъкна се от горещата вана и от охладения от климатичната инсталация въздух голите му крака настръхнаха. След като облече стар кафяв спортен костюм, запъти се към заседателната зала.
За негова радост в предверието и имаше подвижен бар. Барманът, раздаващ пиенето, се бе скрил зад редица от бутилки. В залата вече имаше доста мъже и жени, събрали се на малки групи.
Огледа се. Никой не му обърна внимание. Не го вълнуваше липсата на официално посрещане. Огледа залата още веднъж и реши, че едно уиски ще му помогне да се включи по-лесно в „купона“. Запъти се към бара.
— Какво желаете, господине?
— Уиски и бира.
Подпря се на облицовката от черна изкуствена кожа на ръба на плота и огледа още веднъж стаята. Компанията не бе от тези, които му допадаха. Не се чуваше гръмогласен смях и нямаше нито разлети напитки, нито сърдити пияници. Скучна работа. След като изсипа уискито направо в стомаха си, остави празната чаша, понаслаждава се известно време на появилото се топло усещане и се зае с бирата.
Зад гърба си чу женски глас.
— Уиски, ако обичате. Чисто.
Бен се извърна, за да види кой има вкус, подобен на неговия. Жени, пиещи уиски, вече се срещаха по-рядко, отколкото кокоши зъби. Не остана разочарован.
Дамата, без да бърза, взе питието, поставено пред нея. Дълги пръсти и къси нокти. Чисти. Никакви пръстени. Никакви венчални халки — това беше добре. Бе висока колкото него — ръст, който не се срещаше често при жените. Кожата и бе бронзова с тъмен меден оттенък, свидетелстващ за дни, прекарани на слънце. Дъхът му обаче секна най-вече от дългата и черна коса, спускаща се на меки вълни до кръста и.
— Може ли да ви предложа още едно? — попита Бен, като наблегна на австралийския си акцент. Той винаги привличаше вниманието на дамите.
Тя повдигна лявата си вежда.
— Без пари са. Плаща фирмата. Усмивката му стана още по-сваляческа.
— В такъв случай да ви предложа две.
Тя просто го изгледа със зелените си очи. Подаде и ръка.
— Аз съм Бен Бръст. От Сидни.
— Разбрах го по произношението ви — поясни тя без следа от усмивка. — Само дето този провлечен селски говор ми напомня повече за Западна Австралия, отколкото за Нов Южен Уелс.
— Ами аз всъщност израснах в овцефермата на татко Перт, в Западна Австралия. Повечето хора обаче не могат да различат Сидни от…
— Така и си помислих — прекъсна го тя. Взе чашата си и даде да се разбере, че ще го напуска. — Заседанието скоро ще започне.
Той реши да направи един последен опит.
— А вие сте…!
— Ашли Картър — произнесе тя и премина покрай него.
Бен проследи с поглед вървежа и. Походката и определено не бе професорска. Той погълна остатъка от бирата си, докато се наслаждаваше на отдалечаването и.
Глава 3
Буенос Айрес, Аржентина
Ашли отиде до младия испанец, който трябваше да провери нейната самоличност. Той кимна и отвори вратата. В помещението имаше около петдесет места, от които само една четвърт бяха заети. Един разпоредител я отведе до запазено за нея място на първия ред и сетне изчезна. Като потрепера от студ, облечена в тънка пола и сако, изрази съжаление, че не бяха повишили температурата.
След като седна, мислите и се устремиха към събитията от миналите седмици. Тревогите и отново изплуваха на повърхността. Най-вече една.
Джейсън.
Не и бе приятно, че бе оставила сина си сам в хотелската стая. Този следобед се бе държал спокойно, без да показва обичайната си напористост. Ръцете и неволно стиснаха чантичката.
А и тази мисия. Бе получила единствено писмо с два самолетни билета и инструкции да побърза. „Всичко е уредено“, бе написано в писмото. Други подробности не се съобщаваха.
На креслото до нея се отпусна един мъж.
— Ха здрасти.
Тя го погледна. Отново австралиецът. Дявол да го вземе. Не можеше ли да се порадва поне на минута спокойствие? Пустинните каньони на Ню Мексико никога не бяха и домилявали толкова.
— Позволете ми да направя още един опит. — Мъжът отново подаде ръка. — Аз съм Бенджамин Бръст.